За ползата и вредата от историята: българо-македонска версия

Ивайло Дичев

 

Тезата на прочутото несвоевременно размишление на Ницше: човекът има нужда и от памет, и от забрава, тъй както живите същества – от слънце, но и от сянка. Преведено към казуса „Северна Македония“: трябва да гледаме назад, но и напред, защото стигнахме до нелепото положение народите ни да гледат един на друг като врагове.

Тук искам да поразсъждавам върху самото взиране в историята. Един друг велик човек, Цветан Тодоров, писа, че извън тясната сфера на науката историческото познание винаги е служило за пример и поука – exemplum, както са го наричали древните.

В миналото винаги можем да намерим примери за жестокости, предателства, обиди. Можем да намерим и други, на съюзи, мир, сътрудничество. Към кои ще се насочим? Ами зависи от това какво целим в настоящето, да се делим или да се сближаваме. Тези мисли на Тодоров беше провокирала югославската касапница от 90-те, чийто съучастник беше историческата памет: воюваха четници срещу усташи, хайдути срещу османци…

Прибягването до историческа комисия, която да реши проблемите на двете ни съседни страни, беше абсурдно.

Не заради участниците в нея, някои от които са чудесни учени, а заради самото скриване на политиците зад учените. Хипотезата беше, че ако се установят с математическа точност историческите факти, конфликтът магически ще се реши. Резултатът беше предвидим – комисията послужи като оправдание на ветото, с което българските популисти мобилизираха национални комплекси.

Защото проблемът не е във фактите, а в националните идентичности, с които се занимават не само историци, а социални учени, писатели, туроператори. Те имат връзка с историята, но не следват автоматично от нейните факти: историята се възпява в легендите, екранизира се в киното, преподава се в училище. Помислете само: защо второстепенно от военна гледна точка събитие, което са боевете при Шипка, е по-важно за българската идентичност от падането на обсадения Плевен, което решава изхода на руско-турската война?

Българите се сърдят на своите македонски комшии, че са развили своя национална идентичност, различна от нашата, наричат я измислена, подиграват се на езика им, който им звучи диалектно. Забравяйки, че и тяхната, и всяка друга идентичност черпи ресурси не само от факти, а от колективни емоции, възпитавани от националните институции.

Вземете предците: българите – прабългари, македонците – славяни. Българите – наследници на траките, македонците – на древните македонци. За всяка идентификация ще се намерят факти, истинският въпрос обаче е дали искаш да си съюзник на руснаци и сърби, или да се разграничиш от тях. Дали си десен или ляв. Европеец или евразиец

Не можем ли всички да бъдем наследници на тези народи, които така или иначе са се мешали из Балканите?

Да правят разлика между етническа и национална идентичност очакваме от студентите във втори курс. Не и от нашите медии. Какво казваме с героичното твърдение, че македонците са българи? Казваме, че те са част от континуума на българския етнос, определян през фолклор, говори, обичаи и други обективно наблюдаеми неща. Забравяйки, че повече от половината граждани на днешната Северна Македония са албанци, турци, роми, сърби, власи и други югославяни.

Но нека говорим за останалите 40-50%. Те вероятно са потомци на етнически българи, но в хода на ХХ век са станали част от македонската нация – защото модерната национална принадлежност е съзнателен волеви акт, не нещо, което етнографите могат да ти вменят.

Този акт на идентификация обясняваме с насилията на ранния комунистически режим, каквито е имало. Но сякаш случайно забравяме най-важното: тези хора живяха по-добре в бивша Югославия. По-свободно, по-достойно, дори по-богато. На два пъти в хода на века те се оказаха граждани на страна победителка, за разлика от България, която беше смазана не само от репарации след Първата и от съветска окупация след Втората световна война, но и натоварена със срама, че е била на страната на лошите.

Каквото и да говорят идеолозите днес за Тито, той успя да скъса със Сталин и начена движението на необвързаните, с което спечели огромно уважение в демократичния свят. И умно се отказа от това да третира македонците като „южни сърби“ – даде им автономия, с което ги спечели за югославската кауза. Много бих се радвал, ако националните ни идентичности някак почнат да се сближават, но това почва с взаимното уважение.

Политическата злоупотреба с миналото започва с опростяването на идентичностите.

Вземете странните битки за историческо авторско право. Чий е Гоце Делчев? Поданик на Османската империя, роден и умрял на територията на днешна Гърция, етнически българин, което сам е заявявал, или борец за независима Македония от Охрид до Одрин? Ами всичко това. Тази множествена идентичност на нашия балкански Че Гевара можеше да е основа за сближаване. Друго е обаче, ако задачата е народите да се насъскват един срещу друг.

Цар Самуил. Безспорно е, че е български цар, нали Василий II е „българоубиец“. Но защо патриотичните тиради пропускат обстоятелството, че Самуил и тримата му братя с библейските имена всъщност са узурпатори, които се домогват до властта след междуособици и след смъртта на кастрирания от византийците (за да няма наследник) цар Роман. Самото му провъзгласяване за цар става от папата, не от патриарха.

В тази обичайна за средновековието бъркотия македонските историци намират сгода да го обявят за самороден местен владетел на сегашната тяхна територия. Според една теория Самуил и братята му са всъщност арменци – нещо сигурно по линия на майка им, но може би и на бащата комит Никола, управител на Сердика, може би син на арменския княз. Готови ли сме за нова караница? Представете си сега една нота от арменското посолство, която да изиска да поставим съответната табелка под кичозните паметници в Скопие и Солун?

Да споменем и историческите обиди, въздигнати кой знае как до „език на омразата“.

Българите били татари. Първо, това е една теория, която от два века развиват в руската историография – не знам защо псевдопатриотите не се сетиха да се обиждат по-рано. Според нея татарите първо били подчинени в държавата на българите, наричали ги българо-татари, после след монголското нашествие само татари. Дали е вярно е въпрос пред науката, но защо да е обидно? Заради расистките ни нагласи?

Кой знае защо по-достойно ни се вижда да сме родствени на персийците. За един национален разказ всъщност би било много по-вълнуващо да сме наследници на най-голямата империя в историята на човечеството – монголско-татарската. Онази, която подарява на руския княз за вярна служба първата (малко женствена) корона, наречена „шапката на Мономах“.

Най-болезненият момент в историята – онзи, с който всъщност трябваше да започне работата на злополучната историческа комисия – това е средата на ХХ век. Когато България съучаства в престъпленията на нацизма, после Югославия използва денацификацията, за да реши и националния въпрос в Македония. Безспорно всеки трябва да се вгледа в своята вина и да се покае, но това е дълъг и болезнен процес, който отварянето на преговорите и възстановяването на доверието само ще улесни.

Аз обаче мисля, че дори и към този тъмен период най-добре ще е да тръгнем от онези исторически exempla, които не разделят, а свързват. Дали и в тези времена на тоталитаризъм не е имало случаи на смелост, на скрити от жандармерията евреи, на пропуснати в списъците българи фашисти? На смели войници, на честни комунисти, които отказват да следват заповеди? Дали не е имало приютяване на гонени, превързване на ранени? На връзка между разделени семейства, на селски събори на границата…

Историята е сложна, противоречива, многопластова – когато я вадим от научните съчинения, тя обикновено се опростява и превръща в политическо оръжие. И тъкмо затова сме отговорни за какво все пак ще я използваме.

Tags: