В демокрацията “голямата държава” е враг, а не приятел на гражданите
Напоследък се дискутират три изключително важни за средносрочното и дългосрочно икономическо развитие на България теми. Първата е свързана с обсъжданията по изготвянето на новия закон за училищното образование. Втората – с рекордно високите цени на горивата. И третата – с постоянно възникващите управленски пожари, които винаги предизвикват поредица от призиви за централизация на контрола върху отговорностите на управляващите. Общото между трите теми е, че те се приключват с искане за държавна намеса в разрешаването на проблемите.
Tова заключение вероятно идва вследствие на смесица от наследения от социализма рефлекс за регулация и пряка намеса на държавата в живота на хората и беглите познания за функционирането на демократичните и пазарни институции.
Интуитивното разбиране за смисъла и значението на държавата не е достатъчно, за да се разбере например в дълбочината й идеята за финансирането на частни училища и университети с пари от бюджета. Не случайно казвам бюджетни, а не държавни. Тези пари в огромната си част са събрани от преките и косвени данъци, с които е облаган всекидневно всеки един от нас.
Като се започне от всевъзможните облагания, написани във фиша ни за заплата, мине се през данъка добавена стойност, плащан от всеки нас с всяка покупка на стока или услуга, и се стигне до акциза на горивата, калкулиран в крайната цена на бензина. Това са все финансови ресурси, които държавата взема от всеки гражданин. Това не са държавни пари, дошли отникъде или намерени случайно. Това са парите, отделени от нашия всекидневен труд, за да може да живеем в свят на сигурност и спокойствие за утрешния ден. Да можем да отгледаме и образоваме децата си адекватно и да им дадем шанс да живеят поне малко по-добре от нас самите. Затова изборът как да се харчат тези пари не бива в никакъв случай да се оставя в ръцете и главите на управляващите. Това е наши проблем, защото всички ние плащаме сметката и е време да поръчаме музиката.
Да решим парите, отделени от плащаните от нас данъци, да се харчат както ние сметнем за правилно е най-нормалното нещо в една демократична държава. Затова е нормално, когато става въпрос за избор на училище, то той да бъде правен от нас, според правилата на пазара и на базата на конкурентното начало. Дали да предпочетем да образоваме детето си в частно, общинско или държавно училище, е наше право и наша лична преценка. Само, че сме оставили този избор да се прави от някой безименен бюрократ в министерство. Затова дебатът за и против финансирането на частни училища чрез пари от обществени фондове, каквито са отделяните за образование всяка година средства, е безумен и е пример за пълна липса на елементарен демократичен защитен рефлекс.
Същото е валидно, макар и с някои малки различия за споровете около високите цени на горивата. Не може да се изисква от държавата да се намесва на пазара, когато на световните борси цените на петрола са на рекордни равнища. Това, което може да направи държавата в случая, е да приложи всички възможни механизми за намаляване на акцизите върху горивата, товарещи в голяма степен крайната цена на бензина и дизела. Проблемът в този случай е, че това ще доведе до намаляването на приходите в бюджета и до трупането на дефицит – нещо неприятно в ситуация на икономическа и финансова криза. Искам да кажа, че пак всичко се пише на наша сметка и няма как да избягаме от него.
Единственият естествен регулатор в тази ситуация е пазарът. Намаленото търсене ще натисне цените надолу, освен ако няма нова ескалация на напрежение в региона на Близкия изток, откъдето идват и по-голяма част от проблемите с високите цени. Държавната намеса по отношение на цените на бензина води единствено и само до временно облекчение. В дългосрочен план, ако не настъпи рязка промяна в пазарните условия, административният натиск върху цените ще доведе или до последващ много по-драстичен скок, или до колапс на системата.
За лош късмет алтернативата е пълна икономическа и политическа зависимост от доставчик на горива, какъвто навремето беше СССР. Ако искаме да избегнем пазара и да търсим енергоресурси на политически договорени и фиксирани равнища трябва да сме наясно, че избираме тоталния контрол отвън пред свободата и правото си на избор във всеки един момент. Бъдете сигурни, че това нито ще ни направи по-богати, нито ще ни осигури по-добър живот.
Голям е проблемът и с опитите на управляващите да наложат тотален контрол и пълна централизация след всяка своя издънка. Това води веднъж до парализиране на системата, а след това до пълната й безконтролност. Централизацията на всички дейности изисква увеличаване на административния апарат, който и сега е свръх раздут. От там се увеличават разходите за издръжката на този апарат, а резултатът е, че той бива натоварван със задачи, които е невъзможно да изпълни.
Вместо да се върви към делегиране на права и отговорности на все по-ниски административни равнища, се върви в точно обратната посока. Предлагат се нови и нови административни звена, с все повече и все по-безумни функции. Пример за това е предложената от премиера Борисов идея заради последните наводнения да се източват язовири, да се разрушават язовирни стени и в края на краищата да се унищожават ценни обществени ресурси само заради неразбирането на тяхното значение за сигурността и икономическия просперитет на страната.
За съжаление повече от 20 години преход към демокрация явно не е достатъчен поне управляващите да разберат функционирането на демокрацията, на демократичните институции и на пазара. Какво остава за управляваните...
Георги Киряков
Гласове
