Той е и стоката, и парите за стоката, и рестото

Осем книги в задължителен списък и други четири в препоръчителен. Това е работата на един бъдещ третокласник за лятната ваканция. Че той може да се кандидатира най-малкото за кмет, казвам. Ааа, кмет – смее се майката на бъдещия третокласник, – с тия дванайсет книги той удря в земята няколко кандидати за президент, взети заедно, плюс премиера.

През лятото на 1989-та, което все повече прилича на това наше лято през 2011, четяхме руски списания. Твърдеше се, че списъкат с абонатите на „Московски новости” и „Огоньок” имал копие в Държавна сигурност. Отделно от това разменяхме „Новый мир” заради „Голгота” на Айтматов,  „Дружба народов” заради „Децата на Арбат”.  Имахме теория, че това, което се случва в България, най-лесно може да бъде разбрано през съветските (тогава) книги. Те са по-честни, по-талантливи и което е най-важното – идват от чекмеджето. А съветската действителност е по-силно щрихована. Там, където у нас е само нюанс, намек, усещане за нещо, у руснаците е ярко, отчетливо, безсъмнено, назовано. Четяхме съветски книги, за да разберем какво става в България.

После се изсипа такъв книгопад върху жадните ни глави, че забравихме руските книги. Малко Платонов, за да се покикотим на същото, от което преди години ревяхме. Малко Виктор Ерофеев, за да разберем от какво се вкисва тестото, с което сме замесени. Малко Пелевин, защото е модерен. И толкова. Тези дни обаче попаднах на Павел Крусанов.

Романът на Крусанов „Ухапването на ангела” е естетическият манифест на писателите-имперци. Има такива, кръг около издателство „Амфора”. За тях империята е територия на първо място с по-установен ред и по тази причина по-прекрасна от всички възможни територии, и едва след това по-справедлива, по-щастлива или каквото и да било друго. Главният герой на Крусанов, императорът-генерал Иван Чумата казва на своя сив кардинал Петруша – аз ще правя каквото си поискам, твоята работа е да обясняваш, че е правилно. Казва му го, защото Пьотр е учил, за разлика от генерала. Само че  Петруша го гледа като че ли е в четвъртък, а генералът е вече в неделя.

За писателите имперци либерализмът в Русия свърши като епидемия, прахосала неутешими количества енергия в борба с кръвните телца на русите. Либерализмът вече е в списъка на такива понятия като татаро-монголското робство, нашествието на Наполеон, нападението на Хитлер. Либерализмът за тях е разрушаване на могъщия и цветущ СССР, кървави локални войни, реки от сълзи, океан от мъка. Освен че е свобода на словото. Писателите имперци написаха писмо до Путин, призоваха го да посочи империята като национален идеал. В конкретен план – владеенето на Цариград и Проливите. Защото, пишат имперците, докато принц Хамлет се намъдрува, принц Мустафа превзе Европа. Империята се ръководи от император, в романа това е генералът. „Може да се каже, че той беше едновременно и по-прост, и по-сложен от всички съображения за него – той беше и теглилката, и блюдото, и кантарът, и кантарджията ведно. Нещо повече, при това той беше още стоката, парите за стоката и рестото от парите…”Ето какъв е лидерът на империята:  „…генералът заплака. Само две сълзи се отрониха от очите му – но от тези сълзи се вдигаше пушек.”

Литературните критици не смеят да определят жанра на тази книга. Утопия? Антиутопия? И двете? Нито едното? Сигурни са обаче, че тя е написана за страна, чието население, ако можеше да каже едно изречение на своя президент, премиер, император, то изречението щеше да е: „Володя, владей ни, владей ни, ние сме твоите неразумни деца.” Самият Павел Крусанов нарича хората от своя имперски кръг патриоти, но не обикновени. Обикновените патриоти, казва в едно интервю, обичат страната си такава, каквато е, а фундаменталните патриоти – такава, каквато трябва да бъде.

И още:„…трябва да отбележим коренната разлика в западното и източно разбиране на царската власт. Православното учение за нея взема за прототип Вехтия завет. ..В действителност редът тук е различен от „обществения договор”, свещен: народът се обръща към Христа и Го моли да му прати цар и ако молитвата е успешна, го получава. Затова самодържецът е отговорен  не пред народа, а само пред Бог – не току-така в църковните песнопения Бог се нарича „цар на царстващите” и „Господ на господстващите”. Ще рече, титлата самодържец съвсем не означава абсолютна власт, а независимост от други…”

Дааа, това лято все повече прилича на лятото отпреди 22 години. Да сте чели напоследък някоя интересна руска книга?

Веселина

СЕДЛАРСКА

в. „Новинар”