Радостта на путинофилите у нас, че техният вожд пак е “набил канчето” на натовска България, трая кратко. Институциите, олицетворявани от премиера Петков, президента Радев и дори позакъснялото спрямо тях външно министерство ги разочароваха след бързата им ответна реакция срещу руската провокация с искането натовските сили и въоръжения да бъдат изтеглени от наша територия.
Посърнаха и бившите управляващи, които се правят на атлантици по право. Опитаха се да атакуват властта от атлантически позиции, но претенцията им увисна във въздуха, който се оказа под налягане.
Налага се да си припомним някои незабравими моменти от проявите на тази мъчително изчегъртана власт, за да изобличим фалшивата новина, че те били истинските пазители на натовските скрижали в Българи.
Ако съюзниците ни запомнят с нещо техния колега Бойко в това отношение, то определено ще се свежда до саботирането на съюзническата солидарност по линия на противопоставянето на руската агресивност. Той нито веднъж не произнесе на ясен евроатлантически език истината, че Русия е агресор срещу Украйна. Готов съм да зачеркна всичките 8001 публикации в блога си ( в момента подготвям 8002-та ) ако някой може да ме обори с автентичен цитат за обратното. Но няма такъв.
Иначе казано, през целия период на дългото си и безоблачно авторитарно властване, без да му виси над главата някаква опасност от вътрешен характер ( поне видимо, доколкото московската пета колона си има механизми за натиск извън публичността), бившият ни премиер правеше мили очи на Путин. Особено фрапантно му се подмаза като се хвалеше, че няма да допусне натовска база на нашия морски бряг след като вече беше нахокал президента Плевнелиев, външния си министър и мининистъра на отбраната заради подозренията си, че те нямат нищо против да имаме общ флот с останалите две черноморски натовски съседни държави.
Венец на това угодничество беше прокопаването на транзитния руски “Турски поток”, който той прекръсти на “Балкански” с надежда да заблуди някого. Обслужи раболепно и ентусиазирано стратегията на Кремъл както дори Жан Виденов не го направи, когато отказа да предостави на Русия газопреносната ни система и си навлече вътрешнопартиен преврат.
Бившата власт, която се къпеше в русофилската самодостатъчност на най-русофилския парламент от времето на комунизма насам – със сто процента проруски партии в 44-тото Народно събрание, превърна България в регионален център на руския шпионаж. Това беше констатация на западните медии във връзка с провалите на руските шпиони другаде на Балканите – в Черна Гора, Северна Македония и дори в промосковската Сърбия, където една тайна операция на руските шпиони “изтече” в сръбските медии. И всички тези агресивни действия в региона бяха командвани от руския шпионски център София, действащ под благосклонно затворените очи на постколониалната ни администрация.
И как реагира на тези разкрития нашият бивш премиер – да не би да разби тази вражеска цитадела на терена, върху който имаше безконтролен едноличен контрол? Нищо подобно. Направи си оглушки, но след като се издъни вече прекомерно пред западните съюзници с прокопаването на руската траншея разигра бездарната си партия шпионски шах с жертването на няколко пешки с пренебрежима роля в шпионажа на братушките му. Гузният тогава бягаше все още негонен, но накрая беше прогонен и никой от западните съюзници не пророни сълза колко ще им липсва.
Толкова е устойчива неговата линия на сервилно поведение спрямо Кремъл, че много внимаваше как формулира упреците си към президента Радев дори и при опитите си да му натрие носа заради изказването му “Крим е руски”. Отново не каза крива дума за руската агресия дори и в този контекст. “Агресия” не съществува в речника му, когато говори за Русия. Заменя я с витиевати разсъждения за “конфликта”, за “признаването на териториалната цялост” само и само да не подразни Путин.
Под едноличната му власт тук вилнееха спираните в други бивши съветски колонии походи на “Руските вълци”, процъфтяха годишните проруски сборища от яз. “Копринка” до центъра на София, където имитациите на путинските зрелища ставаха все по-пищни, шумни и предизвикателни – с факли, огньове и гръмко озвучаване със съветски маршове. Къде беше тогава “натовецът”? Как къде – в централата на Нац. движение “Русофили” за ръкостискане пред камерите с водача им Николай Малинов, когото се опита да поднесе като скъп жертвен агнец за умилостивяване на Запада по-късно, когато съвсем прекали с поклоните си към Путин. Същият обаче го унижи, като закичи “агнеца” с орден и се изплю в лицето на България. Пъзльото от Банкя дори не посмя да възрази срещу храчката.
Ами куриозната му радост колко бързо е платил онази огромна глоба на Русия за реакторите, наложена ни от съда, в който той нито за момент не пожела да обжалва? Бас държа, че в историята няма друг пример за такъв “държавнически” цинизъм – да изтъкваш като своя заслуга колко бърз и изряден платец си, като се разпореждаш с парите на данъкоплатците, получавайки направо удоволствие от шамара, получен от чужда държава.
Но какво да се чудим – когато Лавров му каза, че трябва да се срамува ( заради прекратяването на “Южен поток” ) нашият “биткаджия” реагира с комплимент, заявявайки, че руският външен министър е най-добрият дипломат в света. Щеше да е просто лично мазохистично, ако не ставаше дума за поредното унижения на България пред света и в очите на българите, които запазиха някакво чувство на самоуважение въпреки угнетяващото усещане да ги управлява и представя пред света един арогантен примитив.
Неговото наследство по отношение на отгледаната тук руска хидра е като другите привилегии – веднъж дадени, трудно се отнемат. Така че още дълго ще берем горчивите плодове на пагубната му политика на снишаване пред Москва, каквато той се опита да вмени вчера на сегашните управляващи с цялото си типично нахалство.
На онези, които ще кажат, че пиша този текст от някаква ( неразбираема за тях ) омраза и че нищо хубаво не се е случило след изчегъртването на предишната власт ще обърна внимание, че повтарят буквално пледоариите на едни другари и другарки от началото на 90-те години на миналия век. Те също изтъкваха, че били мразени ирационално и че промяната, настъпила след тяхното управление, водела само до беди и негативи. Под “банкянското слънце” – нищо ново.
Тъмната сянка на русофилщината у нас след залеза на “банкянското слънце” – Иво Инджев / Ivo Indzhev
