Във всяка криза, свързана с Русия можем да разчитаме на поне две неотменими реакции. Първата е прослава на политическата виртуозност на руския президент, която се отприщва при всяка негова офанзива. Признаването й пък бива превръщано в основен критерий за аналитичност. Втората е неизбежната свръхинтерпретация на руското поведение, обвиването му в пластове от история, народопсихология, култура, стратегия.
Сегашната криза не е изключение, независимо от настъпващата досада от поредното им рециклиране. Ритуалът на тяхното повтаряне все така запълва ефир и текст.