Стоян Мирчев, принцът на БСП, който иска да “разчеква копеленца”
Почти се бях зарекъл да избягвам предизборните говорилни по телевизията поради очевидната вреда за здравето от потоците глупости, които се леят от екрана. Но не е лесно за политически анализатор да се откъсне от вредния си навик.
Предполагам, че така е с пушачите, които знаят, че трябва да откажат цигарите, но не могат.
Поради тази причина се натъкнах днес на кандидата за депутат Стоян Мирчев, хрисим на вид и благ в приказките в студиото на БТВ в качеството му на кандидат на БСП за депутат.
Не съм фаталист, но явно така е трябвало да стане, за да напиша този текст, от който нищо не печеля – печели само истината, заради която съм платил през годините с доста по-болезенени репресии, отколкото този самосъжаляващ се (в разни интервюта) разглезен и страшно озлобен потомък на някогашни червени велможи.
Бих искал да мога описвам срещите си с десетки и стотици добри хора. Но не мога да преразказвам суперлативите им по мой адрес. Споделям само за сблъсъците със зли гадняри, макар те да са далеч, далеч по-редки от емоционалното ми позитивно общуване с непознати по улиците на София и в този смисъл не са представителни като статистика, а са по-скоро изключение от правилото.
Мернах с периферното си зрение Стоян Мирчев на излизане от БНР в ранния следобед да 10 март. Махаше подмазвачески за довиждане на охраната (дали пък не разпозна съпартийци или поне гласоподаватели?). Придружаваше го брюнетка, предполагаемо другарка-пиарка във връзка с негово интервю в червената крепост БНР. Може и да греша в предположението си, но явно си бяха близки.
“Виж го това гадно копеленце, как да не го разчекнеш! Нещастник!”, просъска зад гърба ми Стоян Мирчев. Огледах се наоколо, не видях наблизо никого. Не се обърнах, за да не му доставя удоволствието да се гаври, че съм се разпознал. Страхливецът не събра кураж да се “уточним” очи в очи, а кривна към парка по пешеходната пътека.
Още веднъж: разбирам, че не е печеливша тактика да се коментира задочно и преразказва подобна злобарщина. Прилича на обяснителен режим, който радва гаднярите. Но тъй като не боравя с категорията на печалбата, ще добавя това-онова по този повод.
Дори С. Мирчев да не е изрекъл свинщината именно по мой адрес, което е малко вероятно с оглед на ситуацията, добре е да се знае, че става дума за 40 годишен потенциален “разчеквач на копеленца”.
Как точно ги разчеква? С 4 коня? Или с мутренски джипове със стотици коне под капака? Или “просто” по просташкия изнасилвачески начин, по който мутрите разбират секса?
Зализаните червени мутри, обладани от реваншистка ярост, са по-голяма заплаха за околните им опоненти от техните бащи и дядовци. С дядо му Стоян Михайлов, член на ЦК на БКП, “репресиран” от Живков заради изразено несъгласие по икономически въпроси през 1988 г., нормален човек би могъл да се разбере по-лесно.
Партийните величия от онова време живееха със самочувствието на победители – веднъж и завинаги. Можеха да си позволят някакво великодушие.
С баща му на С. Мирчев, днешния проф. Михаил Мирчев, определено не се разбрахме в студиото ми на 8 октомври 2006 г. Беше изпратен “В десетката” по БТВ от щаба на Георги Първанов, кандидат за втори мандат като президент.
Попитах го дали знае нещо за два мезонета, получени като подарък от оръжеен търговец за действащия държавен глава от оръжеен търговец. Парламентьорът на Първанов изобщо не разбра въпроса. Отвърна неадекватно, че един президент може да си позволи да си купи мезонет. Чак вечерта, когато са му “набили канчето” заради тъпата реакция, написа в мрежата нещо гадничко по мой адрес, наричайки ме “онова момченце”.
Синковецът му ползва подобни изразни средства, но вече изразява желание да (ме?) разчеква. С такъв няма да се спогодим никога.
Днешните мутанти на червената агресия са по-бесни от дядовците си. Много добре знаят, че са маргинали и няма да векуват. Обречени са на изчезване в политическия смисъл на думата и гледат да гепят каквото още могат преди съвсем да изтекат в канализацията на цивилизацията, която едновременно ползват потребителски с пълни шепи, но шизофренично презират поради заболяването си от мутирала форма на болшевизма.
Дори неговото възклицание по адрес на “копеленцето”, което иска да “разчекне”, да не беше насочено към мен, остава въпросът защо изобщо му се иска да разчеква копеленца.
Някой ден, ако все пак се ожени и му се появят копеленца на този свят, трябва да му се припомни изнасилваческия нагон. Стига “дамите” да пожелаят такъв ерген, който споделя в едно интервю, че живее сам и няма представа дали е желан от тях.
Представете си, той нямал представа. Какво ли означава това?! Може би означава, че дамите имат представа що за потенциален изнасилвач на копеленца е този злобар.
“Живея сам. От 18-годишен съм така. От 16-годишен работя. Не съм женен. В момента съм се отдал на работата си…
– Това прави ли ви желан ерген?
– Нямам представа. Може да ме превръща, може и да не ме превръща. Това трябва да го кажат дамите.”
Имам дъщеря точно на неговата възраст, майка на три момченца (“копеленца”, по С. Мирчев). Децата ми са 5, а внуците -7, от които 6 момченца. Имам и известно право да реагирам срещу яловите потенциални разчеквачи на “копеленца”, нали.
Живея цял живот с прекрасни дами (като жена ми и дъщерите ми на тази снимка). Това е живот, който ме прави щастливец, за сведение на онзи, който ме смята за нещастник. Неговото наказание е точно това: страстно, но безсилно да мрази антиподите си, на които тайно или подсъзнателно завижда за щастието.
