Подминаваме популизма и „Възраждане“, а се чудим кой е виновен
Един от страховете на популистите е, че ще получат шанс да упражняват власт.
Редица политически философи и анализатори започват да говорят по-смело за нарастващия шовинизъм в света. По-силното присъствие на националистически и крайнодесни партии в управлението се дължи на последователни икономически, здравни и социални кризи, подкрепа от страна на влиятелни политици като Доналд Тръмп, Марин льо Пен, Виктор Орбан, Матео Салвини, Ярослав Качински и… Костадин Костадинов.
В публичното пространство, а вече и от трибуната на Народното събрание, много се спекулира с термини като фашизъм, нацизъм, национализъм, но какво всъщност значат те? Важно е да се прави разлика между тях, за да прецизираме своя анализ и отговор спрямо ситуацията. Например и фашизмът, и нацизмът имат за основа милитаризъм и авторитаризъм.
Хората са лишени от основните си свободи, които са свързани с живота в демократична и либерална държава. Преди всичко елементът на краен национализъм взема превес, затова и често двете идеологии се свързват с крайното дясно. Но основната разлика между двете идеологии е, че расизмът е заложен в основата на нацизма, докато в идеологията на фашизма не се наблюдават такива сегрегации на расова основа и не се противопоставя на социалната мобилност на хората.
Популизмът е черта, която и двете идеологии споделят. А в наши дни всички либерални общества се изправят срещу нарастващия краен национализъм и съпровождащия го популизъм.
Какво е популизъм
За първи път терминът популизъм е използван в края на XIX век в САЩ, за да се опише протестът на американски фермери срещу банките и железопътните монополи. Сега терминът описва гнева и негодуванието, които работниците и ниско позиционираните в обществената пирамида граждани изпитват към привилегированите, могъщи елити както в публичния, така и в частния сектор.
До ден днешен все още липсва консенсус сред академичните среди какво точно е популизъм – дали идеология или политически дискурс и стил. Въпреки това общоприетата дефиниция за термина е предоставена от Кас Мюде (Cas Mudde) като набор от идеи.
Заедно те „показват обществото в крайна сметка за разделено на две хомогенни и антагонистични групи – „чистите хора“ срещу „корумпирания елит“ – и се твърди, че политиката трябва да бъде израз на volonté générale (общата воля) на хората“.
„Анти“ в Народното събрание и извън
Следователно ние все повече говорим за общ популизъм, когато всъщност имаме предвид предимно, а често и изключително, конкретен популизъм. Това е популисткото крайнодясно, което в България е представено от формации като „Възраждане“, ВМРО, НФСБ, БНС-НД, „Атака“ и др.
Разликата между лидера на „Възраждане“ Костадин Костадинов и останалите гореизброени формации е, че „новият популизъм“, от който е част Костадинов, не апелира към определени социално-икономически слоеве, а към конкретна идентичност и култура.
Целевата аудитория на Костадинов не е хомогенна, разпръсната e из целия политически спектър, но споделя общи идентичности – например решаваща подкрепа за влизането на неговата партия в Народното събрание той получи от антиваксъри, антизападно и проруски настроени хора с различно социално и икономическо положение, етнически произход, вероизповедание и сексуална ориентация.
Парадоксално е краен националист като него да получава подкрепа от представители на ромската общност, имайки предвид неговото мнение: „Тази нечовешка сган [ромската общност] просто няма място вече в нашата държава, да не кажа направо в нашата цивилизация. Тя за пореден път доказа, че общото й с останалата част от човешката раса е само външният вид.“
Но това е факт, дължащ се на припознаването на тези представители на различни групи и общности с антизападното и антиамериканското движение в България, на което т.нар. подигравателно Костя Копейкин се превърна в месия и водач.
Реториката, която използва Костадинов, силно напомня тази на Доналд Тръмп. Неговият ултиматум към останалите парламентарно представени политически партии да спрат да работят заедно и да разпуснат настоящото Народно събрание и последвалата заплаха за нахлуване на „народа“ в парламента могат да се разглеждат като аналог на случая с Капитолия в САЩ през 2021 г.
Призовани към действие от Тръмп, хиляди негови поддръжници се събраха във Вашингтон на 5 и 6 януари 2021 г., за да подкрепят фалшивото му твърдение, че изборите през 2020 г. са били „откраднати от смелите радикално-леви демократи“, и да изискват конгресът да отхвърли победата на Байдън.
В случая с Костадинов неговата закана е директна и опасна, защото той е категоричен: „или ни слушате, или революция“. Поставяйки под опасност целостта на властта, лидерът на „Възраждане“ нарушава чл. 95 от Наказателния кодекс:
„Чл. 95: Който с цел да бъде съборена, подровена или отслабена властта в републиката участвува в извършването на опит за преврат за насилствено завземане на властта в центъра или по места, или в бунт, или във въоръжено въстание, се наказва с лишаване от свобода от десет до двадесет години, с доживотен затвор или с доживотен затвор без замяна.“
Подхранващите сили на популизма
Възможно е твърдението, че популизмът е продукт на демокрацията, да бъде прието със скептицизъм. Но популизмът се появява тогава, когато в хората се зароди усещане за несправедливост, липса на вслушване в „гласа на народа“.
Въпреки това важно е да се отбележи, че съпоставянето на популизма с „гласа на народа“ е опасно и неправилно. Това предполага, че популистите са автентичните представители на народа, като това до голяма степен е грешно определение. Може да се види в чужбина, но и в България – на парламентарните избори през април 2023 г. Костадин Костадинов и „Възраждане“ спечелиха гласовете на малко над 358 174 души (14.16%), което не представлява дори 6% от имащите право да гласуват над 6 500 000 български граждани.
Популизмът създава две измерения – вертикално и хоризонтално. Популистите целенасочено създават и експлоатират тези противоречия в обществото, Първо, тази вертикална връзка поставя в борба хората от върха на обществото (т.нар. елити), които могат да бъдат политици, бизнесмени или учени, и хората на дъното на социалната пирамида. Вторият подход на популистите е да създават и експлоатират хоризонтални отношения в обществото между „нас “ и „другите“, под което те разбират класови, религиозни, етнически и други врагове.
Това означава, че или популистите са в състояние чрез своя дискурс да създадат антагонистични отношения, или че те са много добри в използването на съществуващите антагонистични вертикални и хоризонтални социални отношения и че тези съществуващи отношения сами по себе си пораждат популизъм.
Пример за това е продължаващата кампания на „Възраждане“ да се позиционира като единствената българска партия в Народното събрание и да заклеймява останалите партии като „слуги на САЩ“, които превръщат България в американска колония.
По този начин те обявяват на широката общественост, че само „Възраждане“ работи в интерес на българския народ и за българския национален интерес (какъв е той – не могат да обяснят, но твърдо защитават идеята, че именно те се борят за него).
Друг движещ мотив на популизма са различните икономически, политически, социални и здравни кризи. В България борбата с политическата корупция е една от основните характеристики на новите партии – „Продължаваме промяната“, „Демократична България“, „Има такъв народ“, „Възраждане“, „Изправи се!“ – всички те се зародиха в отговор на невъзможността на системни партии да удовлетворят обществените нужди за сметка на собствения си интерес, което води до желание за реваншизъм у хората и търсене на алтернатива.
Докато основните икономически и социални причини могат да бъдат растящата безработица и неравенства, ниският растеж и инвестиции, липсата на добра социална политика, миграцията, високите нива на корупция и др. Част от тези проблеми до голяма степен са резултат от финансовата криза през 2009 г., като се очаква една предстояща финансова криза допълнително да задълбочи тези проблеми и да противопостави различни групи в обществото.
Подобни процеси са протичали в нацистка Германия и Италия, довели до възхода на Хитлер, Мусолини и фашизма. Здравната криза с COVID-19 през последните три години е един от основните аргументи в полза на популистите.
Друг силен мотив на популизма са културните причини. Тези културни причини могат да бъдат свързани с промени в „ценностните системи на обществото ни – от патриархално към равнопоставено общество; от „протекционизъм“ и национализъм към отворено общество; от ксенофобия и хомофобия към права на човека. Подобни промени в обществото могат да бъдат формулирани общо като бавен, постепенен процес на промяна в ценностната система на човек от консерватизъм към либерализъм.
Популизмът може да навреди на демокрацията в една страна, дори и да не участва директно в управлението. В интерес на истината един от страховете на популистите е, че ще получат шанс да упражняват власт, което ще ги държи отговорни пред обществото.
Виден пример е Найджъл Фараж (Nigel Farage) след референдума (т.нар. Брекзит) във Великобритания , който след излизането на кралството от Европейския съюз подаде оставката си и излезе от политиката. В началото на юли 2023 г. излезе информация, че Фараж е получавал финансиране от Кремъл за своята Брекзит кампания. Към момента сметките на Фараж са замразени в редица банки поради новите разкрития.
Противодействието в бъдещето
Противодействие на популизма е трудно да се оформи във вид на панацея, защото проблемите, които овластяват тези хора, все още са тук и се задълбочават. Въпреки това българските институции могат да противодействат на омразата и посланията им за насилие.
Прокуратурата има аргументи да поиска имунитетите на народни представители от „Възраждане“, които публично се заканват да изпратят своите политически противници и всички „национални предатели“ в концлагера „Белене“, и да започне съдебни дела срещу тях.
В други свои публични изявления лидерът на „Възраждане“ казва: „Те [националните предатели] трябва да заслужат друго наказание. Левски в едното писмо, което изпраща до един чорбаджия, му казва така: „Или сте с нас и народа, или ще ви пратим при черните души.“ А Ботев в едно свое друго писмо казва: „Наказанието за предателите трябва да биде само едно и то е смърт! Смърт! Смърт!“
На основание Член 44, алинея 2 от конституцията, който забранява „дейността на организации, чиято дейност е насочена срещу суверенитета, териториалната цялост на страната и единството на нацията, към разпалване на расова, национална, етническа или религиозна вражда, към нарушаване на правата и свободите на гражданите, както и организации, които създават тайни или военизирани структури, или се стремят да постигнат целите си чрез насилие“, ДАНС имат право да започнат процедура срещу „Възраждане“.
Реториката, която депутатите на „Възраждане“ използват в телевизионни предавания и в своите социални мрежи, е това, което им носи политически дивиденти – не политиките, за които се борят. Съветът за електронни медии (СЕМ) и Комисията за защита от дискриминация (КЗД) остават тихи по отношение на приканите за насилие, атаки срещу хора от ЛГБТ общността и политически опоненти.
Българските власти разполагат с инструменти, чрез които да накажат „Възраждане“ за техните приканвания към насилие, революция и бунт срещу държавата. Но не желаят.
Нека си припомним какво се случи с Волен Сидеров, лидер на „Атака“, преди години, когато нахлу в НАТФИЗ със заплахи към физическа разправа със студентите там. Сидеров отказа да излезе от там, докато не беше принуден със сила от полицията.
Тогава разследванията срещу Сидеров се проточиха с години, а прокуратурата отказваше да придвижи делата към съда. След падането от власт на правителството „Орешарски“ т.нар. златен пръст на лидера на „Атака“ вече не е нужен на управляващите, депутатският му имунитет беше свален и през 2016 г. беше привлечен като обвиняем.
Това е пример за това как прокуратурата, съдебната власт, СЕМ, КЗД и други институции толерират поведението на определени политици, докато са от полза, а в момента в който не са – справедливостта „възтържествува“.
Важно е да се отбележи, че голяма част от подкрепата за популистките партии идва под формата на реваншизъм от страна на гласоподавателите. Те не са толкова идеологически съгласни с тезите на популистите, колкото искат да накажат партиите на статуквото или да намерят по-читава в морално отношение алтернатива.
Други, станали жертва на все по-ескалиращите дезинформационни кампании на външни и вътрешни политически сили – съвсем естествено намират пристан в радикално опростените послания на популистите. Послания, които почиват върху страховете и мечтите на хората за достоен, спокоен и сигурен живот.
Популизмът и крайнодесните течения са симптоми на болна политическа, икономическа и социална система. Те могат да бъдат приглушени само за да се завърнат по-силни след това, докато истинските причини не бъдат адресирани и решени.
Борбата с тях е наше задължение, защото в противен случай излагаме демокрацията, икономиката, околната среда и мира. За съжаление хората рядко вярват, че най-лошото ще се случи, и то именно на тях.
