От гьола до кюмюра и други умотровения на Борисов
В едно отношение охранителят на Тодор Живов надмина охраняемия негов кумир – в ръсенето на турцизми и алабализми и прочее езикови примитивизми. Но не защото проявява замаскирана хитрост с цел да привлече ДПС за коалиционен партньор, да примами неговия електорат сред партийните си поданици или да очарова (ала)балъците (рибите на турски), а просто защото толкова си може.
Не споделям широко разпространената глупост (за нейната безкрайност и сравнението й с вселената остроумно се е изказал Айнщайн) според която нямало лоша реклама. Но ще си спестя аргументирането с конкретни примери от актуалните новини, свързани с оповестяването на имената на престъпници, убийци и изнасилвачи, които мигом се превръщат в популярни, т.е. в “рекламирани” и много известни хора. И за тях ли важи првилото за постигането на известност на всяка цена?
Ето защо ще “рекламирам” отново най-показвания и цитирания човек в държавата, превърната в притежание на един политик с примитивен речник, който в не едно интервю с моя милост като водещ на предаване по БТВ се е клел в качеството си на главен полицай, че няма намерение да влиза в политиката.
Дали пък и аз не съм допринесъл за неговото рекламиране, като му давах трибуна да ръси намирисващи на клозет остроумия от рода на това, че вътрешната политиката е “екскремент в целофан”?
Борисов извървя обратно пътя от гьола в Белене, както окачестви с презрение наводнената му строителна площадка, до прозрението от вчерашния 23 август 2019 г., че след 10 години ще “виснем на кюмюра” ако не довършим обекта в гьола. Същите закани се сипеха от лагера на ядреното руско лоби в България от самото възкресяване през 2003 г. на уж погребания план за втора атомна в България.
Хоризонтите на нашето обещано от тях завръщане в пещерите без ядрен ток от Белене вече сме ги задминали. Само Борисов се завърна там, откъдето е тръгнал: в потайните дебри на пещерните другари, лобиращи за руското влияние у нас с цената на всичко.
Разликата между Борисовото говорене и пророкуванията по същата тема на някои по-лустросани, но не и лустрирани по силата на закона за поставянето на комунизма извън закона лобисти за АЕЦ “Белене”, е само в купешките думи, които те използват. Докато бай Борисов се изказва като някой бай Хасан от гетата.
Като такъв са го наели на работа и той остава верен на корените си. Не е мръднал ни най-малко от тях, макар да научи сложната дума диверсификация колкото да ни замеря с нея в опитите си да замаже факта, че вече близо 10 години е на кормилото на държавата, а още я караме на монополен внос на руско гориво за таратайката.
С риск да подразня някои читатели ще припомня пак, че той ми се обади на 28 март 2012 г. в 12 и 20 по телефона в качеството на премиер, който иска пръв да науча, че току що Министерският съвет под негово ръководство е закрил проекта АЕЦ “Белене. Някой го беше излъгал, че така ще ми затвори устата за бъдещи критики по негов адрес, бидейки поласкан от вниманието и информационния подкуп на екслузивността в информирането ми като журналист на (прекалено) свободна практика.
Всъщност този единствен епизод на фамилиарност от негова страна, който не породи някаква наша “близост”, ме направи още повече лично съпричастен към темата за АЕЦ “Белене” като политически коментар.
Защото това е политически, а не чисто икономически въпрос, до какъвто се опитват да го сведат съгласувано помежду си руските господари и техните туземни слуги у нас.
Само едно се питам: защо за палатки на пясъчни дюни, кокичета, птичета и прочее зелени каузи се намират сърцати протестиращи, а за цяла една атомна заплаха насред доказано земетръсна зона същите и останалите потенциални жертви на руската ядрена лакомия, с която трансгранично са заразени доста двукраки прасета в България, няма никакви протести?
Човешката цивилизация дължи много за своето развитие на пътя на коприната и на заобиколните морски пътища, подтикнали мореплавателите да открият нови за тях континенти. Ние тук се въртим в наши дни в кръг от гьола до кюмюра, осеян за заблуда на противника с указателни табели, на които пише “шменти капели”, “пунта мара” и други подобни непреводими на нормален човешки език загадъчни умотровения на несменяемия обитател на върха на държавното управление.
Патили сме от какво ли не, но такава апатия не е била. Дори по времето на неговия Тато протестите срещу отровителството на въздуха от страна на “братска Румъния” породиха първия организиран дисидентски повей в партийните среди на БКП. Документалният филм “Дишай“ и показването на протестиращи майки с колички в Русе донесоха усещането за глътка свобода.
Какво трябва да се случи днес, за да си го върнем поне на нивото на онзи плах оптимизъм за едно бъдеще, в което мнението на хората има значение за властолюбците и отровителите на нашето бъдеще? Явно все повече се налага заключението, че с такава запушалка на върха на държавата няма да се диша свободно.
