Неявните фирми на ДС и приватизирането на контрабандните им канали след промените - Част втора

Продължение от част първа

Автор: Христо Христов

https://corruptionbg.com/Neqvnite-firmi-na-DS

Крахът на комунистическата система в България в края на 1989 г. не спира контрабандата. Политическата промяна води до „приватизиране“ на действащите канали, по които дотогава с държавно-партийна опека е осъществяван „скритият транзит“. Един строго секретен документ на Националната служба за защита на конституцията (НСЗК)[52] от 1991 г. разкрива как към тази дата е продължило функционирането на системата. Механизмът за осъществяване на контрабандата е същият, който е изграден през 1985 г., но през следващите години е развит и усъвършенстван. Той включва следните основни елементи:

-          фирми, изнесени в Западна Европа, осъществяващи търговски връзки с чуждестранните клиенти по получаването и транспортирането на стоки за България и извършващи разплащания с тях. Те извършват и закупуването на стоки и експедирането им за България за своя сметка със средства, преведени в чужди банки по-рано, или със средства от печалбата от извършваната дейност;

-          представителства на задграничните фирми в България, които получават стоките на територията на страната. Те извършват документалното им оформяне с митнически, товарни и други документи. Складират стоките, като ги преопаковат, преразпределят, пренатоварват и реекспортират. Лицата от тези фирми инкасират парични средства от клиентите при износа на стоките и ги превеждат на лицата от първата група, като отчисляват комисиона за извършената реекспортна дейност;

-          клиенти (фирми и лица), получаващи стоките като „краен потребител“;

-          чуждестранни фирми, извършващи „скрит транзит“ от Западна Европа за Турция и Близкия изток, като използват за транзитиране създадената организация на конспиративни начала.

Каналът има строго определена структура и йерархия. При него са спазени следните принципи:

-          запазване на конспирацията, тъй като „скритият транзит“ се извършва в нарушение на международни правни норми и по същество представлява контрабанда. По този начин се цели да не се компрометират държавни предприятия и ведомства и страната като цяло;

-          дейността се провежда от името на чужди фирми и почти „нелегално“ от българските власти под прикритието на обикновен транспортен транзит или друга търговска дейност. За целта са създадени чуждестранни фирми в страни от Западна Европа, които са със 100 процента български капитали и с представителства в София и други страни;

-          контролът (административен и финансов) над фирмите е максимално ограничен.

След промените „Икомев“ и „Лотос“ продължават да извършват „скрит транзит“. И двете фирми се ръководят от Божидар Йорданов. Той осъществява връзките с клиентите, транзитиращи през България, както и купува стоки за своя сметка, които по каналите се внасят в страната и се реализират без заплащане на мита и акцизи. Българското разузнаване не посочва точно изражение на печалбите, но ги определя като огромни. НСЗК е засякла търговски връзки на Йорданов с фирмите „Тексас Трейд“ – Далас, САЩ, „Интко Ханделс“ – Мюнхен, Германия, „Томикс Оверсиз“ – Никозия, Кипър. За транспортирането на стоките той използва чужди фирми – „Комет“ и „Белго Транспорт“ – Антверпен, Белгия, „Мундотранс“ и „Имтрако“ ЛТД – Швейцария. Йорданов действа от Виена, Австрия. Българското контраразузнаване има поглед и върху лицата и фирмите, които работят в страната. Те на практика са заменили някогашните представителства на българските задгранични фирми, използвани като пощенски кутии за прикритие на контрабандната дейност. Тази нова група от фирми и лица притежава вътрешна организация и структура, изградена върху следните елементи:

-          представителства на чуждестранни фирми в България с офиси и средства за връзка;

-          складова база;

-          транспортни средства;

-          митническо осигуряване.

НСЗК определя като ръководител на тази група Господин Николов. До 1982 г. той е служител в МВР-ДС, след което преминава на работа в „Кинтекс“. Между 1984 и 1987 г. работи в казиното в хотел „Витоша – Ню Отани“ (днес „Кемпински хотел Маринела“). Там се свързва с Абдул Хамид Шамаа (Виктор Мартин Радев). Пенсиониран е като инспектор в „Балкантурист“. Той е представител на фирмите „Голдън Импорт Експорт“ – Делемонт, Швейцария, и „Уест Стар“ – Мюнхен, Германия, в София. Тези фирми фигурират като вносител и износител на пристигащите в страната стоки. Николов осъществява връзката с Божидар Йорданов, контролира и разпределя стоките.

Складовите бази са в кв. „Горубляне“, където телефоните се водят на фирмата „Олтрейд“, на бул. „Вапцаров“ в София, в с. Лозен и в кв. „Илиянци“, както и в безмитната зона на пристанище Бургас. Там получените стоки се разтоварват, разпломбират се и наново се пломбират, след което се товарят в тайници на други транспортни средства и се изнасят през граница. От складовете част от стоките се продават директно на клиенти, които ги пласират на вътрешния пазар, без да се заплащат акцизи и мита. Лицата, които обслужват складовете, отговарят за освобождаването на стоките от митниците и придружават товарите до изходните пунктове. Те са бивши или действащи митнически служители, които до края на 1991 г. са имали статут на специални митничари, обслужващи дейността на „Икомев“ и други фирми по линия на „скрития транзит“. Основните митнически позиции на канала са на митниците на Аерогара – София, ГКПП Калотина, ГКПП Кулата, ГКПП Капитан Андреево и пристанище Бургас. Използват се създадените връзки с началниците на тези митници и работещите там митнически служители. Връзките стигат до ръководството на Главно управление „Митници“ при Министерството на финансите.

Основната дейност на канала обаче се осъществява от друга група. Тя е съставена от лица, които са определяни като международни контрабандисти, регистрирани от полицията в различните държави. Те са предимно от турски и арабски произход, осигуряват доставката на стоките от Западна Европа и обезпечават движението на товарите след излизането им от България до крайните дестинации в Турция и страните от Близкия и Средния изток. В строго секретната справка на българското контраразузнаване са посочени три основни фигури. Първият е Йомер Марсан с регистрираната от него в Мюнхен, Германия, фирма „Интко Ханделс“, която има филиал в София в парк-хотел „Москва“. Вторият е Хикмет Севджан, собственик на фирмата „Бимекс“ със седалище в град Нойсес, Германия, и представителство в София. Той е получил българско гражданство, а търговските му контакти са изградени от Лондон през Истанбул и се простират до Сингапур. Третата фигура е Джамшид Шакери – иранец, получил също българско гражданство и живеещ в София. Негова фирма е „Иран – Импорт – Експорт“. Българското контраразузнаване засича, че част от стоките преминават през представителствата на фирмите „Уест Стар“ и „Голдън Импорт Експорт“ в Пирея и Солун. Цигарите например тръгват с камиони от Антверпен чрез представителствата на „Уест Стар“ в София и Пирея за фирмата „Томикс Оверсиз“ – Никозия, Кипър. Същевременно от „Томикс“ се внасят с кораб през Варна цигари за фирмата „Голдън Импорт Експорт“, които впоследствие се изнасят с кораб през Бургас за фирмата „Дубровник Спед“ – Риека, Югославия. И в двата случая за преглед на стоките е посочена митницата на аерогара София, а декларатор е Господин Николов.

НСЗК прави следните изводи:

-          задграничното звено сключва сделки по доставки на стоки и осигурява транспортирането им до България по легални пътища;

-          вътрешното звено приема стоките, складира ги, преопакова ги и ги пренатоварва на друг транспорт и осъществява износа по два начина: първият е с действителни транспортни документи, но за фиктивни дестинации, а вторият – чрез укриване в тайници на транспортни средства или чрез нелегално натоварване на морски съдове, като се създават камуфлажни документи за извършен обратен износ за отчитане пред българските митници.

И в двата случая движението на стоките в България от граница до граница става с оформени митнически документи, но извън България те стават предмет на контрабанда. Паричните постъпления за канала са от комисионите при извършването на „скрития транзит“ и от реализацията на стоки.

НСЗК заключава, че „каналът е изграден с държавни средства, изнесени зад граница в законспирираните фирми, и същевременно се използва за обращение на „мръсни пари“ – получените от продажбата на стоки, минали по пътя на „скрития транзит“, и приходи от реализацията на наркотици и други стоки, поставени под особен международен контрол“[53]. Така приключва приватизацията на контрабандните канали на ДС.

Освен задграничните фирми по линия на „скрития транзит“ Държавна сигурност използва и същата форма на прикритие при заобикаляне на технологичното ембарго, наложено от Запада. Дейността на тези фирми също е дълбоко засекретена и е извън контрола на МВТ, осъществяван над обикновените търговски дружества с българско участие зад граница. Фирмите, използвани за заобикаляне на технологичните ограничения, стават известни след промените през 1989 г. като т.нар. „неявни фирми“ на Първо главно управление на ДС. Създаването им започва през втората половина на 70-те години и продължава през 80-те. Образувани са от научно-техническото разузнаване (НТР) към Първо главно управление на ДС за прикриване предимно на тайни ембаргови операции.

Основната подготовка на оперативните работници и по линия на НТР се извършва в специализираната разузнавателна школа на КГБ в Москва, където се обучават от по-големия „брат”, специализирал се в кражбата на западни технологии за милиони, а двете структури обменят информация по линия на научно-техническото разузнаване.

През втората половина на 70-те години бързо издигналият се до Политбюро на ЦК на БКП Огнян Дойнов оглавява ръководството на работната група за координация и внедряване на научно-техническия прогрес. Тя е оперативният орган на Партийно-държавната комисия по научно-техническа политика с председател Тодор Живков. От 1977 г. Дойнов поема стратегическото ръководство на НТР до 1987 г., когато Андрей Луканов заема мястото му.

През 1980 г. Политбюро на ЦК на БКП издига научно-техническото разузнаване в самостоятелно управление в рамките на Първо главно управление на ДС. За да се осигури изпълнението на новите задачи, Политбюро го подсилва кадрово, като щатният състав от 98 оперативни работници към 1980 г. е увеличен двойно. НТР извършва разузнавателна дейност в САЩ, Япония, ФРГ, Англия, Франция, Италия, Австрия, Канада. От същата година обсегът му се разширява и на територията на Швеция, Швейцария, Холандия, Индия и Испания.[54]

Целият сектор на българската електроника, включително научноизследователските звена, производствените комплекси и Държавния комитет за наука и технически прогрес (ДКНТП), е поставен под контрола на УНТР. Неговата дейност се наблюдава от специален представител на СССР с достъп до Първо главно управление на ДС, който осъществява пряката връзка с КГБ в Москва. За прикритие служат и външнотърговските организации по отрасли – химия, машиностроене, електроника, биотехнологии, селско стопанство, както и част от задграничните фирми с българско участие.

В МВТ по линия на НТР отговаря Петър Башикаров, бивш кадрови офицер на разузнаването, а след 10 ноември 1989 г. министър в правителството на Андрей Луканов, от 1990 г. и депутат от БСП.Особен интерес представлява дейността на 05 отдел „Ембаргови операции“ в УНТР. Негов началник е Божидар Петров, а заместник е Владимир Серкеджиев, син на дългогодишния началник на отдел 03 „Архив” на МВР ген. Нанка Серкеджиева. Към дейността на отдела пряко отношение има Стоян Евтимов, заместник-началник на УНТР. Той е съветник на Огнян Дойнов и свръзка между НТР и Политбюро от 1977 г., а в един период е и резидент на УНТР в Западна Европа, базиран във Виена.[55]

За реализирането на секретните разузнавателни операции, чрез които се придобиват забранени западни технологии, със секретна Заповед № 234 на МС от 8 април 1975 г. се създава външнотърговското дружество „Индустриално коопериране“ (ИНКО). Неговата основна задача е да осъществява внос на ембаргово оборудване за изпълнение на програмите от стратегическите направления на електрониката и машиностроенето и други технологии, попадащи в забранителния списък на КОКОМ. Освен за прескачането на ограниченията фирмата се използва и за обезпечаване на сложните схеми по плащанията. Въпреки търговските функции щатният състав на ИНКО без изключение се състои от оперативни работници на НТР и негови секретни сътрудници. Главни директори на ИНКО са все лица, свързани с УНТР – Георги Манчев, Красимир Котев, Стоян Евтимов, Стефан Василев (бивш директор на ВТО „Техника“ и резидент в Сингапур) и Божидар Петров. В състава на заместниците влизат Огнян Бозаров, Иван Симеонов, Владимир Серкеджиев и Асен Койнов.

Статутът на фирмата позволява да извършва търговска дейност, като в основата са специалните операции за заобикаляне на ограниченията на КОКОМ. ИНКО е настанено в неугледна на пръв поглед сграда на бул. „Черни връх“ 57 в кв. „Хладилника“ в столицата, но само за вътрешното му обзавеждане са изхарчени 500 000 долара.[56] ИНКО извършва специфична дейност за доставка на различни видове оборудвания по програмите „С“ (електроника) и „С-2“ (технологии за мощностите в завода в Ботевград).

Терминът „неявни фирми“ е използван за пръв път в официален документ именно във връзка с дейността на ИНКО. В строго поверителна заповед от април 1983 г. на министър-председателя Гриша Филипов на дружеството е наредено „да разкрива свои неявни фирми в Западна Европа и в други оперативно интересни райони за извършване на търговско-производствена дейност, като се използват основно средства във валута, натрупани от специфична реекспортна дейност на дирекцията“[57].

Тези операции се съгласуват с министъра на външната търговия и с министъра на вътрешните работи. Секретният документ указва „участието на българската страна при извършваните от фирмите инвестиционни или организационни разходи да се представя по неявен път чрез доверена фирма, като се осигурява изцяло контролът от нашата страна“⁴. Ръководенето на доверената фирма се осъществява чрез упълномощени служители на ИНКО, а административно-финансовият контрол е възложен на Министерството на финансите и на МВР. По това време ИНКО има изградени търговски бюра зад граница, концентрирани във Виена, Франкфурт, Токио и Москва, и получава допълнително увеличение на щата. Ръководителите на бюрата също без изключение са или оперативни работници, или секретни сътрудници на УНТР. Вносът на ембарговото оборудване се осъществява по канали и източници, осигурени и контролирани от разузнавачите в УНТР и Центъра на Първо главно управление на ДС. Средствата за комуникации са секретни – оперативна поща, шифрограми и радиограми.

На голяма част от разузнавачите, прикрити като търговски състав, са осигурени паспорти с многократни изходни визи, а на заместник-директорите и на директорите – дипломатически паспорти. Специалният статут на предприятията на УНТР позволява редица плащания да се извършват в брой. За целта сумите се оформят като дипломатически багаж и се изнасят от оперативните работници зад граница. На колко общо възлизат валутните средства, отпускани по тази линия на Първо главно управление на ДС, не е известно. Със сигурност става въпрос за десетки милиона долара. Практиката в разузнаването е изисквала залаганите за изразходване суми да се отбелязват в съответните оперативни дела. Съществува и втори източник на вписване – специални оперативни тетрадки, чрез които са се правили заявките за необходимите средства. След ноември 1989 г. на оперативните работници в Първо главно управление на ДС с устни заповеди е наредено да прочистят водените от тях разработки от доказателства, насочващи към изразходваните средства. Съдбата на оперативните тетрадки също е неизвестна.

Показателен за моралния и професионалния упадък на УНТР в последните години на комунизма е фактът, че за периода 1987–1990 г. в ИНКО не е направено нито едно оперативно съвещание. Ръководството му не подготвя нито оперативни планове, нито отчети. Контролът от страна на УНТР и Центъра (Първо главно управление на ДС) е формален, не следват никакви санкции. Това води до ситуация, в която служителите на ИНКО се поставят в привилегировано положение спрямо останалия оперативен състав, който с насмешка ги определя като „виенските търговци“, интересуващи се само от разточителните задгранични командировки, благодарение на които обикалят света.

Същият статут като на ИНКО е даден и на друго търговско предприятие – „Матхим“, за да работи в областта на химията и микробиологията, както и на дъщерната фирма на „Кинтекс“ – „Авала“. Заедно с ИНКО те са гръбнакът на НТР. Освен позициите си в тях 05 отдел „Ембаргови операции“ ползва за прикритие ВТО „Изотимпекс“, ВТО „Техника“, ТП „Инсист“.

До политическите промени през 1989 г. ИНКО, „Матхим“ и „Авала“ създават редица смесени фирми с чуждо участие. Влизането в сила на Указа за стопанска дейност № 56 от началото на 1989 г. поставя държавните и частните фирми при еднакви условия. Това дава възможност на ръководствата на ИНКО и „Матхим“, въпреки че оперират с държавни средства, да ги използват нецелесъобразно. През февруари 1990 г. Първо главно управление на ДС е закрито, а негов правоприемник става Националната разузнавателна служба (НРС). УНТР също е закрито. Тези структурни промени позволяват предприятията на разузнаването да се откъснат напълно от контрола на Центъра. От страна на търговските предприятия започват да се прехвърлят валутни средства в смесени дружества и да се задържат печалбите от тях зад граница. Редица служители от ръководния състав напускат разузнаването, но не и фирмите, в които работят. Започва и създаването на дъщерни фирми, в които се прехвърлят печелившите дейности на ИНКО и „Матхим“.

Инцидентните опити да се въведе контрол върху дейността на неявните фирми на УНТР са провалени. Така например директорът на НРС ген. Бриго Аспарухов отказва да предостави през 1992 г. по искане на министъра на вътрешните работи Йордан Соколов информация и списък на тези фирми.

След краха на комунизма ИНКО става обект на интензивно източване[58] на общо над 142 млн. лева. Голяма част от служителите на ИНКО продължават бизнеса в сферата на безмитната търговия, втори просперират като бизнесмени, а някои от сътрудниците на ИНКО се насочват към банковото дело. Бивши служители на някогашното УНТР заемат позиции в различни фирми на химическата промишленост, фармацевтиката, електрониката, ИТ сектора, правни кантори и фирми за недвижими имоти, фирми за селскостопански стоки, транспорт, банково оборудване, охранителна техника, търговия с метали и брокерски къщи, туризъм, търговия с хартии и петролни продукти, както и в застрахователния бизнес.

Източените през Първо главно управление на ДС и подчиненото му Управление „Научно-техническо разузнаване“ капитали са табу за всяко политическо мнозинство и за президентите след промените в България. 

(Поверително разпореждане на Министерския съвет от 1971 г. за освобождаване на Георги Найденов, офицер от Първо главно управление на ДС и ръководител на „Тексим” от „Имекстраком”, първата фирма на комунистическия режим със скрит собственик, регистрирана зад граница през 1961 г. във Вадуц, Лихтенщайн. Източник: Архив на Националната следствена служба.  Кликнете тук, за да видите докумета в целия му размер.)

(Строго секретна заповед на председателя на министерския съвет Гриша Филипов от 1982 г. за разкриване на неявни фирми чрез външнотърговското дружество „Индустриално коопериране” (Инко) на Управление Научно-техническо разузнаване към Първо главно управление на ДС. Източник: Архив на Националната следствена служба. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

(Писмо на Българската външнотърговска банка до Министерството на външноикономическите връзки и до „Кинтекс” относно прехвърлени задължения от над 8 млн. лева към фирмата „Икомев”, основното неявно дружество, чрез което в НРБ се извършва държавната контрабанда след 1985 г. Източник: Архив на Националната следствена служба. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)

(Лично строго секретно решение на Министерския съвет за скрития транзит (държавната контрабанда) от 1978 г., осъществяван от неявни фирми на Държавна сигурност. Източник: Архив на Националната следствена служба. Кликнете тук, за да видите документа в целия му размер.)