2022: Макар и трудно, „промяната“ започна
Макар и трудно, „промяната“ започна в края на 2021 г. През лятото статуквото взе частичен реванш и сега ситуацията изглежда патова.
„Дневник“ се обръща по традиция в края на всяка година към наблюдатели – философи, писатели, политолози, социолози – да оценят отиващата си година и да направят прогнози за новата. Каква беше 2022 година, когато в Европа отново избухна война, която за повечето хора изглеждаше невъзможна след Втората световна война, приключила през 1945 г. с победа над Хитлер и Мусолини. Година, в която режимът на Путин заплаши човечеството с ядрени удари. В която кризата, предизвикана от пандемията, беше почти преодоляна, но застигна енергийната криза, предизвикана от войната в Украйна и тежките зависимости на ЕС от руския газ и нефт. В българския контекст – година, в която редовното правителство беше свалено с вот на недоверие и отново сме в спиралата на изборите, управлявани от служебен кабинет на президента и с неосъществени реформи.
Беше ли възможно за прогнозиране всичко това преди 12 месеца? Успя ли някой да предвиди, че отново ще ходим на избори? Четете равносметката за 2022 г. в дните до новата година, а очакванията за 2023 г. – след 1 януари. Публикувахме отговорите на проф. Ивайло Дичев, Радослав Бимбалов, Добромир Живков, Боряна Димитрова и Евгений Дайнов. Днес четете равносметката на доц. Иво Инджов, преподавател по журналистика и експерт по политически комуникации. Заглавието е на „Дневник“.
Потвърди ли се някое от Вашите очаквания за 2022 г.?
– Във вътрешнополитически план се видя, както очаквах, че въпреки някои техни временни успехи, партиите на прехода – БСП, ДПС и ГЕРБ, вече не могат да надскочат себе си. Партията на Борисов спечели за втори път избори в рамките на година и половина, но отново се оказа негодна да излъчи правителство. Фиаското на проектокабинета „Габровски“, брандиран като експертен, беше преидзвестено. БСП – един от стожерите на доскорошния „двуполюсен модел“, постепенно се маргинализира. Ръководството й продължава да сърфира на вълната на националпопулизма и криво разбраното русофилство. Но тъй като играе на чужд за нея терен, партията не може да си върне загубените електорални позици.
Въпреки че участва в редовното правителство и имаше сериозен принос в социалната му политика. ДПС също свети с отразената светлина на отминала слава. Не съм изненадан също така, че България не влезе в Шенген – корупционната й слава продължава да я преследва, а сега на фокус е и проблемът за неконтролираната миграция.
Можеше ли да се предвиди войната в Украйна?
– Трудно. Ескалацията на напрежението в навечерието на руската агресия подсказваше възможна военна интервенция с ограничени размери, но не и пълномащабна и архаична война, водена от руснаците в стил „Втората световна“.
Май никой не очакваше и че Украйна ще устои и ще развенчае мита за руската армия като втората по сила в света. Същевременно краят на войната не се вижда. На всичкото отгоре тя възкреси страха от употребата на ядрено оръжие като „последно възможно средство“ от страна на Москва.
Как бихте обобщили тази пълна със сътресения година, в която неведнъж чухме заплахата за ядрени удари и отказ за Шенген?
– За първи път след Втората световна война на територията на Европа има мащабен военен конфликт. Сякаш се връщаме в несигурността и обречеността на 30-те години на миналия век. 2022 г. окончателно реабилитира „историята“. „Краят“ й според Фукуяма беше настъпил през 1989 г. с рухването на комунистическите режими и триумфът на либералната демокрация, респективно пазарната икономика в световен мащаб.
Още през 2001 г. обаче се видя, че „сблъсъкът на цивилизациите“ на Хънтингтън е повече от реален, световната финансова криза от 2008 г. разкри неизлечимата болест на неолибералния капитализъм, а ковид пандемията 2000-2021 г. реабилитира, поне частично, ролята на държавата. На този глобален фон „шенгенската“ драма на България не е чак толкова голяма. Но ако иска да бъде третирана като равна в ЕС, София най-сетне трябва да си напише домашното.
Годината, събрана в една дума?
– Прощъпулник. Специално що се отнася до България. Макар и трудно, „промяната“ започна в края на 2021 г. и даде признаци, че постепенно може да се разгърне. През лятото на т.г. обаче статуквото взе частичен реванш и сега ситуацията изглежда патова. Време е за ре-старт на промяната.
Кои са важните уроци на 2022 г., с които трябва да продължим?
– Ще се съсредоточа върху българските реалности. За да има сериозни успехи при отвоюването на „превзетата“ от политико-олигархични интереси държава, особено в турбулентни времена, на политическата сцена трябва да действат и по-радикални демократични актьори.
Те трябва да стимулират с натиск по-мудните и нерешителни реформаторски сили. Казано по просто – „Продължаваме промяната“ (ПП) и „Демократична България“ (ДБ) се нуждаят, особено в парламента, от партньор и същевременно коректив с енергията и стилистиката на „Отровното трио“. Надявам се, че в следващия парламент, какъвто се очертава да имаме през 2023 г., ще присъства и такава формация.
Ако се фокусираме върху България: Защо падна редовното правителство и ще се състави ли ново в близко време?
– Редовното правителство беше обречено в зародиш (Политическата култура на България все още не е узряла за четворна коалиция, камо ли за такава, съставена от партии с много различни идеологии, програми, дори с различен лайфстайл, ако щете). За падането му ще обърна внимание на два фактора.
Водещият е ролята на коалиционния партньор „Има такъв народ“ (ИТН). С действията си той подсказа, че е бил много повече маша на силите на статуквото, отколкото е станал жертва на нарцисизма на лидера си. ИТН би шута на правителството след като не получи шефското място в БНБ, не успя да осигури ония милиарди за транспортните фирмите, много от които са касички на ГЕРБ, и не сколаса да „блокира“ Македония на старта й по пътя за ЕС.
ПП като водеща партия в коалицията също допусна някои грешки – било то от неопитност или от прекалена колебливост, което даде възможност на Борисов и приближените му да се окопитят. Дори впоследствие да започнат частично да диктуват дневния ред в политиката. Справка – сформирането на т.нар. хартиена коалиция, която отново отваря вратите за значим купен и контролиран вот.
След провала на първия мандат на ГЕРБ обаче мисля че е въпрос на технологично време да се „извъртят“ и останалите два мандата и скоро да отидем на нови предсрочни избори.
Кои са грешките, които „партиите на промяната“ трябва да избегнат при следващи избори?
– Догодина предстоят и местни избори. Взаимодействието между „партиите на промяната“ по места е задължително. Само така може да бъде разрушена хегемонията на ГЕРБ в общините, която осигурява дебелия клиентелистки врат на партията, с който тя все още печели и национални избори. ПП и ДБ трябва да се договорят да подкрепят по-добрия от техните кандидати на втория тур на кметския вот, а на места, заедно с граждански формации да издигнат единни кандидатури.
Най-логично би било в София ПП и особено ДБ да оставят на заден план партийния си егоизъм и кандидатът да бъде Борис Бонев от „Спаси София“ – лидер на граждански каузи и вече доказан политик на общинско ниво. За парламентарните избори все още е спорно дали общи листи на ПП и ДП ще имат по-голям кумулативен ефект от явяването им поотделно. Двете формации обаче само ще спечелят, ако се отворят за ярки представители на граждански структури, които играха водеща роля в протестите срещу модела „Борисов-Пеевски-Гешев“ през 2020 г.
Хватката на задкулисни кръгове върху публичните ресурси беше ли разхлабена или техните територии остават или дори се увеличават? Къде е България спрямо „мафията си има държава“?
– При кабинета „Петков“ бяха предприети няколко знакови стъпки за отвоюване на държавата от мафията. Една от тях беше връщането на държавата във фитосанитарния контрол на ГКПП „Капитан Андреево“, отдаден при управлението на ГЕРБ като един вид феодално владение на частна лаборатория. Но само няколко птички пролят не правят.
В същото време виждаме как стари порочни схеми позволяват на олигарси – въпреки обществените протести, а понякога и институционално противодействие, да овладяват апетитни ресурси. Справка – съдбата на Пловдивския панаир.
Еманципира ли се България, доколко преодоля руските си зависимости?
– Еманципира се, но само частично. До оня ден надали някой си е представял, че българската държава ще дръзне да вземе решение за изпращане на боеприпаси и оръжия за Украйна, които могат да бъдат използвани срещу руските войски. Решението в никакъв случай няма да въвлече страната във война с Русия, за което предупреждават президентът Радев, БСП и „Възраждане“.
А някой можеше ли да си представи само преди осем месеца, че България ще се опълчи на „Газпром“ и ще скъса васалната зависимост от него заради рекета да плащаме в рубли? Не, но правителството на Кирил Петков го направи и не настъпи апокалипсис. В същото време има политически сили, които под лозунга за незабавни „мирни преговори“ се опитват да омаловажат руската инвазия в Украйна и да равнопоставят агресора и жертвата. Второразредни политици се срещат с руската посланичка. А сред широки слоеве от населението митът за „Дядо Иван“ и желанието да сме добре „със Съюза (!) са все още добре вкоренени.
Българското общество по-разделено ли е или по-обединено в края на 2022 г.?
– Определено е по-разделено. Разломите не минават само между привържениците на „промяната“ и „статуквото“, които са активни малцинства в обществото. По-значими са латентните, но по-дълбоки разделения между привържениците и противниците на ЕС (има сериозен ръст на евроскептицизма), между ваксъри и антиваксъри, между „либерали“ и „консерватори“. Тези по-нови разломи се наслагват върху задълбочаващото се социално неравенство, което продължава да бъде най-голямото в ЕС.
Кое беше (най-)позитивното през изминалата година, въпреки всичко?
– Обществената подкрепа за украинските бежанци. С безкористната си помощ за изпадналите в беда украинци мнозина обикновени хора, НПО и граждански инициативи показаха, че в България има и гражданско общество.
Коя е думата на 2022 година според Вас?
– Война.
