Взривената “Родина” е метафора, от която прероденият Живков бяга
Взривяването на сградата, замислена като социалистическо общежитие на уж различните вестници от епохата на “развития социализъм” в НРБ, е метафорично събитие. Символиката на рухналото минало на централизирания контрол над медиите в същото време предизвиква днес поне един “противоречив” въпрос: успява ли днешното жалко състояние на медийната среда да се отърси от плачевния си образ у нас и пред света чрез символиката на раздялата с миналото?
Като основание за самото взривяване бяха изтъкнати други причини. Точно както при демонтирането на онзи разпадащ се паметник пред НДК. За всички беше ясно, че политическата воля на властта, амбицирана на изчисти това петно от миналото от лицето на София в навечерието на българското председателство на ЕС, беше решаващото обстоятелство за раздялата с паметника.
Вероятно и сега тази воля стои зад закъснялото решение от бившия булевард “Ленин” да се отстрани символът на едно от най-видимите извращения на епохата, през която се смяташе за правилно всички редакции да бъдат събрани на едно място – нещо като идеологически “юмрук на партията”.
Познайте какво мотивираше тази загриженост за добруването на всички вестници на едно място. Правилно. Отговорът е в думата контрол. В дядовата ръкавичка, луксозна за времето си при това, журналистите се предполагаше да се чувстват едновременно обгрижени и задължени на партията и правителството, което ги вкарва в модерна клетка под свой усъвършенстван надзор.
В Букурещ със същата идея Чаушеско построи гигантски палат за партийно-държавната администрация.Беше най-голямта сграда в Европа и май продължава държи този рекорд.
Разликата с ИПК “Родина” е не само в мащаба, но и във факта, че тамошният диктатор успя да довърши строежа на живота си и плати с с главата си за него след като довърши и държавата. У нас не сколасаха с подобието ИПК “Родина”.
В това сравнение се отразява и спецификата на формите на диктатура, която в Румъния се упражняваше в доста по-завършен вид и доведе до кървав изход от задънената улица. Хитроумната комбинация между моркова и тоягата, прилагана от селския хитрец Живков, спести в крайна сметка ексцесиите след нейния провал в България, но пък доведе до мутации, които днес възпроизвеждат Живковия модел на еднолично ръководство сред свита от ласкатели след кончината на неговото недоносче, както на финала той нарече собственото си 35 годишно управление.
От тези аналогии се пази днешната власт, оглавявана от поклонника на Живков с менте пагони. Но не се намира журналист, който да го попита още ли се възхищава на “двете България”, построени от Живков, както заявяваше не толкова отдавна Борисов. Или премиерът ни вече смята, че го е задминал магистрално (думичка, както съм отбелязал, която се появи в речника на късния Живков и явно беше сред любимите му езикови открития в рамките на неговия новоговор)?
Властта отсъства от сюжета с взривяването на 17 етажната сграда на бившия булевард “Ленин”. Очевидно е, че “строителят” Борисов бяга от образа на рушителя. Не иска да си признае, че с разрешението да бъде взривена недостроената сграда си купува имидж пред вярващите в антикомунистическата същност на това управление, но по “втория начин” както се казваше при заобикалянето на законите и правилата в НРБ.
На вярващите в обратното тази власт не желае да се опълчи открито и избира тактиката на сещай се тъще, защото съм ти снаха…
