Защото Той е реалист и прагматик, в известна степен е страхлив и в определена доза е циник.

Политиката в нормалната демократична държава е сложна игра и комплексна система с ключова роля на лидерството. Голямата политика се прави от големи лидери. Необходимостта от радикални промени понякога ражда ярки лидери и тези промени се случват. Понякога не ги ражда и промените се спихват. Дори в някои случаи се израждат в реакционни възврати към това, което е породило необходимостта от радикални промени.
В началото на 80-те години на сцената се появи Троицата Тачър, Рейгън, Кол. И тя радикално промени света.
Днес подобна Троица няма, а имаме два безумно опасни черни лебеда с рижи перчеми – Тръмп и Джонсън, както и една слизаща от сцената Меркел...
Затова нещата се променят към по-лошо, въпреки необходимостта от радикални промени към по-добро.
Но не за това ми е думата.
Думата ми е за българската демокрация. Тя опита всичко:
--- и когато напред и ПРЕД обществото вървяха лидерите, а обществото вървеше след тях (тук не коментирам колко способни и на какво бяха способни тези лидери);
--- и когато лидерите вървяха само ПРЕД своите електорати, а смятаха електоратите на другите за ненужни за тяхната кауза или дори за вредни за себе си, за близкото им обкръжение, за партиите им и за България.
--- и когато лидерите обитаваха своя политически Олимп високо НАД обществото и много-много не се интересуваха как му е на обществото;
--- и когато лидерите позволяваха на обществото да им се качи на главата, да се разправя над тях и с тях, така че те правеха каквото правят някак ПОД обществото и се държаха като самото отрицание на лидерството.
И първите, и вторите, и третите, и четвъртите бяха изхвърлени от политиката. Някои се движат все още сякаш в нея – като сомнамбули, други стоят отстрани и се опитват да кажат, че те са били прави, а без тях сега е зле; трети си имат свои клубове от симпатизанти и вярват, че заради възторзите, с които ги обсипват тези симпатизанти, те притежават истината от последната инстанция; а четвърти ги няма никакви, изчезнали са от общественото внимание, хоризонт, памет и упование – ближат рани или броят пари.
Като резултат от всичкото, казано по-горе и като логична последица от безгрижието на обществото към своите лидери, към своите емигриращи деца, към своето настояще и най-вече към своето бъдеще, изведнъж преди десетина години на власт дойде Той! И бавно и уверено трупа години на власт, като на виражите и след препятствията задминава по престой във висшата власт имена, влезли в Историята и историите на България.
Според Него не си струва да се следва нито едно от горните четири поведения на лидерите. Защото Той е реалист и прагматик, в известна степен е страхлив и в определена доза е циник. Формулата на оставане на власт, която Той предпочита е коренно различна.
Оставяш обществото да се лута без лидер, мисия, кауза и стратегия, да се атомизира и превръща в сива маса спасяващи се поединично индивиди; снижаваш до критични нива езика, на който се говори за проблемите на това общество; следваш леко чалга и частично мачовски стил на поведение; уреждаш на важни места лично на себе си покорни и предани люде; създаваш илюзия, че да се управлява не е никак сложно и не отнема време, затова можеш да се развличаш с футбол, тенис, телевизия, собственоръчно каране на джипка, пътуване по света и у нас, като акцентът върху „у нас“ все по-настойчиво се заменя с акцента върху „по света“.
И... Не, не, това е ролята, това е театърът, това е видимостта, това е формата, но не и съдържанието, не се заблуждавайте!
Съдържанието е друго – чакаш страховете, комплексите, стереотипите, предубежденията на обществото да покажат накъде то се юрва. И тръгваш след него.
Това е днешното „лидерство“ – да върви след обществото, да угажда на обществото, да отгатва какво пасва на обществото, да оставя обществото да казва какво желае, какво мисли, какво му се нрави и в какво то не вярва. И когато то се лашне в дадената посока, Той тръгва след него.
Оказва се, че когато в политиката обществото и лидерът си разменят местата, така че лидерът да следва обществото, а не обществото да следва лидера, то този лидер в кавички, може да си седи на власт години наред и мандат след мандат.
А че общество, СЛЕД което върви „лидерът“, загрижен само или поне главно да бъде харесван, одобряван, възпяван, почитан,
е болно и все по-разболяващо се общество, лутащо се без цел и посока, живеещо в безвремие на статуквото и смаляващо се и като количество, и като – уви – качество,
това сякаш и някак остава без значение.
Важното е с Оруелов език припкането подир обществото, ходенето по неговата гайда да се нарича консенсус!
Всъщност, лидерите задават дневния ред на обществото, те формулират целите и приоритетите на обществото и с лидерско влияние, мисъл, пример и такт изковават консенсуса сред и на обществото около този дневен ред, около тези цели и приоритети.
Масовият човек живее в ежедневието, той не мисли стратегически, не се стреми постоянно да се взира малко по-надалеч, ако може – до хоризонта, ако му стиска – и отвъд него. Това е задачата на лидерите. Те са тези, които трябва да знаят да водят обществото към това, което е по-добро за него и му дава повече сигурност, надежда, смисъл и чувство за правилна посока.
Историята го разказва, приказва, показва и доказва, че никога не свършва добре едно общество, което пъпли и пълзи, мае се и се мъчи без лидер, с „лидер“, готов да тръгне в която и да е посока - стига тя да е избрана стихийно, хаотично, първосигнално и безидейно от обществото...
И когато такова общество свърши зле, то, стига все още да е общество, се пробужда махмурлийски сякаш от тежък сън и се пита разтревожено – Как допуснахме това?
А ако вече не е общество, то след пробуждането си разтрива вяло и обречено очи и започва да търси виновните, които са го докарали до бездната. Изборът за и пред него винаги е богат – Европа, Америка, Западът, демокрцията, транснационалните компании, ционските мъдреци, Сорос, Путин, Ран и Ът, Турция, соцът, международното положение, гришата и кишата...
 
Фейсбук