Многократно съм бил иронизиран, за да не кажа сатанизиран, заради дългогодишното ми настояване Монументът на окупационната армия МОЧА в София (и неговите подобия в цялата страна) да бъде демонтиран.
Именно демонтиран – “подробност”, която упорито отказват да “забележат” в позицията ми онези, които се опитват да представят тази позиция като “вандалска”, а не като част от освобождението на България от най – ярката монументална декларация за търпимост към наследството на съветската колонизация на насилствено русифицираната ни нация.
След многобройни публични протестни демонстрации през последните 10 години пред МОЧА, организирани от нашата легално регистрирана неправителствена организация, обозначаваща се именно с думата демонтиране, най-сетне се намери и друга “ група граждани”, които използват средствата на легалната борба за премахването на този позор от центъра на столицата ни.
Кое е новото, и какво е старото в рамките на факта, че пред МОЧА младежи изписаха със свещи “С паметник стърчиш ни на главата и скверниш небето и земята”?
Новото не е в остротата на посланието и не е просто във факта, че този път организаторите не сме ние от спомената неправителствена организация. Протстиращите, които са получили разрешение за демонстрацията си (както винаги правим и ние), са от агитката на “Левски”, отбелязва сайтът “Фактор”.
Във връзка с това имаме и новина: на нас, като редовно протестиращите граждани на МОЧА през последните години, не веднъж ни изпращат провокатори с вид на биячи от т.н. “Червена сила”, предвождани от самозвания си вожд Георги Марков- същият (не знам дали все още е студент по право в СУ) не пропуска да ме “изпрати” в Белене, когато ме срещне по улиците на София (особено ако е в дамска компания пред която да с перчи като голям бабаит, знаейки отлично, че от мен не може да очаква ритник в мутрата).
Къде са този път провокаторите да защитят светинята на чуждата окупация? Май не им стиска да се изправят пред група протестиращи, от която могат да получат физическа съпротива, каквато ние, “жълтопаветниците”, не само не оказваме, но и няма как да окажем дори да имахме желание, защото червените провокатори си водят и жандармерия да ги защитава …от нас, редовно протестиращите.
Дотук с новото.
Има обаче и нещо старо. То е рамките на устойчиво повтарящия се факт, че въпреки своята зрелищност и местонахождение в самия център на София, на хвърлей камера от БНТ, протестът по традиция не привлече вниманието на медиите. Не им е “интересно”. Вкупом мижат и пасуват.
Цял концерт със симфоничен оркестър и руска класическа музика организирахме пред МОЧА, за да оборим вменяваната ни “русофобия”, но и това не привлече вниманието на подкованите със сърп и чук нашенски медии.
Какво трябва още да се случи под носа не телевизиите и прочее незрящи медии у нас, за да “прогледнат”? Или те налитат да снимат и показват само сцени, в които някой налита на бой срещу властта?
Това поведение ми напомня на пасивността полицаите, които ми обясниха в Добрич, че поради липса на меле не са се намесили с решителни действия срещу организираната престъпна група от провокатори, опитала се чрез нещо като словесен линч да провали представянето на книгата ми “Измамата “Сан Стефано” на 7 март миналата година.
Е, в София миналата седмица същата организирана група, придобила увереност след онази безнаказаност, организира меле под водачеството на подстрекателя Костадин Костадинов. Сред битите в него имаше и полицаи. Утре ще има и политици – побрани за целта евроатлантици (искрени или мними), ако така продължава…
Кажете ми пак, че нещо преувеличавам или че става дума за някаква теория на конспирацията, но такова единодушие в избирателна медийна слепота е ако не резултат от конкретна инструкция, то на трайно настанила се имунна резистентност в българския медиен организъм. Има нужда от някакъв антиидиотик, за да бъде извадена тя от равновесие, за да разбере, че трябва да се лекува.
Когато нормалните канали за комуникация са запушени, все отнякъде ще избие антиидиотикът. Да не се чудят слепоците, че отчаяни глави ще се решават на отчаяни действия, за да привлекат вниманието на хъркащите медии и приспиваното от тях общество към най-ярката дамга, синило от бича, знак за търпимостта към лъжата в чудовищно големи размери, доминираща над столицата, Пловдив, Варна, Бургас и прочее окупирани през септември 1944 година от Червената армия български градове без един изстрел на съпротива, но с топовни салюти в Подмосковието по нареждане на Сталин за “превземането” на всеки един от тези български градове.
Наскоро, по стечение на обстоятелствата, размених няколко думи за МОЧА с висш партиен кадър на ГЕРБ. Моментално ми даде “примера” на Виена и Берлин като обяснение защо скоро нямало да се случи демонтиране на МОЧА в София. В онези столици на онези държави са избити стотици хиляди червеноармейци и са им вдигнали войнишки паметници буквално месеци след това, докато тук не е загинал от български куршум и един съветски окупатор, а МОЧА е осветен лично от Тодор Живков на рождения му ден на 7 септември 1954 г. като демонстрация на победилия светски колониализъм, поясних аз. Моят събеседник веднага се съгласи за тези разлики с мен.
Така е, всички хора, българи и чужденци, биха се съгласили с фактите, които не могат да бъдат отменени. Но за тях първо трябва да се говори, за да се знае. Защото съветофилството, както русофилството, е преди всичко плод на невежеството на онези, които го изповядват и чак на второ място идва идеологическият фанатизъм на вярващите в окупацията като форма на “освобождение”.
В този смисъл българските медии са не просто в дълг към обществото поради своя отказ да прогледнат и да позволят чрез тях милиони българи да научат истината за собственото си минало и позорната си търпимост към лъжата в днешно време. Българските медии са солидарно виновни с властта за остракирането и маргинализирането на самия разговор за съдбата на съветските окупационни светини в България.
А на онези, които в безсилието си да измислят нещо друго – за да не изглеждат все пак като явни слуги на постсъветския колониализъм, все питат “това ли е най-важното сега”, ще дам пример от онзи ден с техния Гальоша в Пловдив. Защото тъкмо българските власти се бяха наметнали с мантията на европейски българи, способни да се озъбят на руската хибридна война срещу България и изведнъж им се наложи да избират как да реагират на факта, че Гальоша осъмна с надпис “нищо не сме забравили, няма да простим”.
Изреваха на умряло и цялата им мимикрия лъсна. Защото МОЧА, Гальоша и техните подобия в България са мерило, по което може да се съди за лицемерието на българските управници, които се преструват на патриоти и евроатлантици, макар да са на практика носталгици по колониалното минало, охранявайки неговите монументални надзиратели като висша ценност в страната ни, в която беше позволено да се демонтират всякакви паметници, натоварени с идеологическа плесен, но не и съветските маркери на имперското влияние на Москва у нас.
