Капитализмът може да съществува и без демокрация, но обратното е невъзможно

© Надежда Чипева, Капитал

Евгений Кънев

 

Когато пресъхне възможността за контрол върху разпределението на благата, това неминуемо води до ликвидиране на средната класа, а с това и на свободните граждани като гръбнак на либералната демокрация.

 

Евгений Кънев е доктор по икономика. Коментарът му е от профила му във „Фейсбук“.

Струва ми се, че една от основните причини за разделението сред определящите се като некомунисти е неосмислената разлика между капитализъм и демокрация. Или по-точно слагането на равенство между тях.

Преходът всъщност беше по своята същност едновременно икономически – от планова централизирана икономика с държавна собственост върху средствата за производство (социализъм) към пазарна икономика с частна собственост (капитализъм). И политически – от власт на една партия с тотален контрол върху политическия процес, поставена на власт от чужда армия (тоталитаризъм) към политически плуралистична система от партии, които идват на власт след свободни избори (демокрация).

Смесването на двата процеса води до изкривени разбирания

за целите и резултатите от Прехода. И в голяма степен предопределя политическите предпочитания.

Най-напред да припомним, че демокрацията като политическа система има дълга еволюция от ексклузивно представителство на елита на обществото в древна Гърция (заможни, свободни граждани, мъже) до днешното инклузивно представителство на всички граждани, каквато е либералната демокрация. По същия начин капитализмът от своето зараждане през 13-и в. до ден днешен минава през различни фази и съществува в различни политически системи – от недрата на абсолютната монархия през различни видове автокрации до либералната демокрация (демократичен капитализъм).

Но въпреки различните сечения през вековете е ясно, че докато капитализмът може да съществува и без либералната демокрация, обратното е невъзможно, освен като фейк на някой режим. Със своето основно постижение: един човек – един глас, либералната демокрация позволява чрез икономически политики корекция на натрупващите се неравенства от свободния капитализъм, като така едновременно ги смекчава и чрез засилване на конкуренцията ограничава властта на монополите и олигополите и поддържа неговата виталност.

И предотвратява израждането на демокрацията в олигархия.

У нас икономическият преход – независимо какво мислим за неговата справедливост – завърши в груби линии още в началото на 21-и в. с мащабната приватизация на правителството на ОДС, под мониторинга на МВФ. Фокусът е преминаването на икономическия контрол от държавния в частния сектор. С това ниво на разбиране за Прехода започна разделението в десницата – за едни мисията стана да са част от новия български частен капитал и неговото представителство (СДС) и по-късно ГЕРБ, а за другите (ДСБ, РБ, ДБ) – продължи стремежът към утвърждаване на либералната демокрация. В този процес приемането ни в НАТО и ЕС беше за първите неговия край, а за вторите само предпоставки за успех на демокрацията в бъдеще. Както смяташе, апропо и Европейската комисия с приема ни под условие за надзор на съдебната система.

Капитализмът, разбиран като приятелски финансови стимули от властта към капитала и обратно, винаги е центростремителен за образуването на достатъчно голямо икономическо ядро, което движено от личния конкретен интерес съумя да произведе голямо политическо представителство в лицето на ГЕРБ и остатъчното СДС. Тук липсва разбирането, че концентрацията на политическа власт неминуемо ще доведе и до концентрация на икономическа власт, като така се подкопаят основите на демокрацията.

Правилото един човек – един глас реално се трансформира в един купен човек – един купен глас.

За да се стигне дотук, са ампутирани и двата крака на либералната демокрация – съдебната система и свободните медии. А борбата за тяхното възстановяване е центробежна по посока на 4% избирателен праг – в смисъл, че няма как да си в центъра на властта и облагите и да си привърженик на установяването на контрол върху тяхното придобиване.

А когато пресъхне възможността за контрол върху разпределението на благата, това неминуемо води до ликвидиране на средната класа, а с това и на свободните граждани като гръбнак на либералната демокрация. Хоризонталните икономически връзки на свободно договаряне между свободни субекти постепенно са изтикани и заместени от йерархични отношения на договаряне с властта.

Олигархията е вече убила демокрацията. Дясното и лявото са вече само етикети на фасадата.

Това е кратката хроника – дисекция на разделението на българската десница. Post mortem.