Ако някой се пита какво точно цели ГЕРБ с включването на безспорния авторитет проф. Иво Петров на най-видно място в своята листа за местните избори в столицата, предлагам разшифровка на скрития замисъл отвъд очевидната полза страдащата от липсата на интелектуален имидж управляваща партия да се похвали с присъствието на медицинско светило в своите редици.
Прочетох с дължимото уважение към един високо квалифициран лекар интервюто в Клуб Z с кардиолога Иво Петров, устремил се към гарантирано спечелено място в Столичния общински съвет от листата на ГЕРБ. Озаглавено е:
“Проф. Иво Петров: Най-големият проблем на България са пропуснатите възможности
Кардиологът, който ще става общински съветник от ГЕРБ, иска да види софийско сити и държава на здравия разум https://clubz.bg/88583-prof_ivo_petrov_naj_golemiqt_problem_na_bylgariq_sa_propusnatite_vyzmojnosti
Още в заглавието, обобщаващо неговата мотивация, има разминаване с една част от твърденията му в самото интервю. Защото здравият разум не се връзва с аналогията, която хирургът прави между МОЧА – Монумента на окупационната червена армия в София и “златния” съветски паметник във Виена. И се замислих за пропуснатите възможности да приключим с унижението да търпим МОЧА да бесней над бащино ни огнище…
Изразеното от професора мнение е приравняване между две несъпоставими величини. Едната от тях е построена по пресните следи от изключително кръвопролитните бойни действия на австрийска земя. Свързана е с десетки хиляди съветски жертви. Нарича се военен паметник. И e костница. Съхраняването му в австрийската столица отразява специфичното, специалното обвързване с края на съветската окупация на Австрия, родината на Хитлер, превърнал се 10 години след построяването на паметника на практика в национален празник на неутралната държава.
Повтарям: както в много други, “посещавани” от Червената армия страни, Австрия празнува като национален празник освобождаването от тяхното “присъствие” и е крайно неадекватно да бъде давана за пример с обратен знак.
Потретвам за вечно “неразбралите”: Австрия се съгласява под съветски натиск да пази в монументален вид паметта за своите покойни победители (избивани с десетки хиляди от самите австрийци), само и само те да се махнат от нейната територия. Докато в страната на победилия съветски комунизъм България, без да е нито военен, нито войнишки паметник и костница, МОЧА е построен 10 години по-късно. Открит е лично от Тодор Живков на рождения му ден на 7 септември 1954 г. с цел да ознаменува утвърждаването на комунизма и на самия местен вожд, изгряващ като новопомазан съветския наместник в страната.
Нито една от сцените на орелефите от 4-те страни на МОЧА не отразява събитие, състояло се на българска земя. Повечето от тях превъзнасят съветския “строй” в чисто идеологически аспект. Да не говорим за окупационното послание на качения на допълнително стъпало, за да изглежда по-висок от покровителстваните българи червеноармеец, размахващ заплашително оръжие. Това е откровено агресивна символика по адрес на покорената без съпротива България. Символика, която също няма нищо общо с изразяването на скръб по загиналите във виенския или берлинския вариант.
“Златният”, според Иво Тодоров, съветски паметник във Виена е омразен на виенчани и често става обект на изразяване на това отношение с червена боя. Градските власти отказват да го чистят.
“Златният” съветски жалон във Виена нито доминира над архитектурната имперска среда, сред която се губи като подробност от пейзажа, нито има триумфално застрашителен вид, какъвто е случаят с неговия антипод в София, възхваляващ утвърдилия се през 1954 г. комунизъм от съветски тип в България.
Нашенската “величина” МОЧА – по-велика като като размер и мащаб от виенския случай, измерва падението на българския комунистически колаборационизъм с чуждите завоеватели, окупирали вероломно държава, която не е дала и един изстрел на съпротива срещу Червената армия и повод за окупация, поддържайки през цялата война пълни дипломатически отношения със СССР, където царството отказва да изпрати български войски. Жертвата тук е една: българската независимост.
А най-унизителното е, че докато върху съветските паметници в победените след огромни военни усилия Германия и Австрия победителите са гравирали цитати от своя вожд Сталин с послания за мир. Докато у нас подмазвачите са издълбали собственото си отношение към завоевателя с изразяване на раболепна благодарност от името на смачкания със сърп и чук народ, наричайки “освобождение” вероломната, непредизвикана от България чужда окупация, охранявана от размаханото съветско оръжие.
НА СНИМКАТА: Детайл от послание за мир (a не за победата на комунизма чрез сцени от победния му ход в СССР, както е у нас) върху паметника във Виена чрез цитат от Сталин. Както се вижда, победителите предлагат на победените там маслинова клонка, а тук заплашват непокорните с оръжие:
Ето позицията на проф. Иво Петров чрез цитата, в рамките на който примерът му с преклонението на французите пред Наполеон – като основа за сравнение с МОЧА, е толкова зашеметяващо неадекватен, че дори отказвам да го иронизирам, колкото и да е изкушаващо да сравним саркастично личността на Наполен с анонимния цирков артист, позирал за фигурата на червеноармееца с размаханото над София оръжие.
“Клуб Z:
Мислили ли сте си каква трябва да е съдбата на Паметника на съветската армия?
Отговор :
Мислил съм
Клуб Z:
И какво е Вашето предложение?
Рационално. Всички паметници трябва да останат. Неслучайно във Виена има паметник на съветската държава и той е златен. Неслучайно в Париж има паметници на Наполеон и армията му, неслучайно самият той е в Пантеона. Не трябва да поругаваме миналото си и хората, които са живели в тази държава и са били някакви личности”.
Да оперираш с такава сбъркана епикриза е гаранция, че ще отрежеш крак на и без това куцото ни национално самочувствие, вместо да му присадиш сърце. Освен ако не ти е присърце да увековечаваш българското унижение.
Тъжно е когато авторитети в една важна, животоспасяваща област, нагазят боси в блатото на явно непозната за тях територия и допринасят за продължаващата клинична смърт на борещите се българи срещу колониалното статукво. А още по-лошо е, че от подобни употребени мнения ще зависи отново как ще се решават ключови въпроси от нашето осъзнаване като самоуважаваща се нация.
Силно се съмнявам, че предложението на ГЕРБ да постави уважаемия ( в качеството на кардиолог ) кандидат за общински съветник на гарантираното водещо място в своята листа в София е било “стрелба” напосоки. Това е информиран избор в подкрепа на досегашната гербаджийска политика на преклонение пред московското началство.
Професорът може и да не е знаел за този план, но очевидно е употребен от пазителите на съветското статукво като “противоотрова” срещу друг доказан професионалист в състезанието, арх. Борислав Игнатов, който зае пробългарската позиция с искането МОЧА да бъде задраскан от пейзажа на столицата.
Явно много ги стяга съветския чепик МОЧА, за да стягат редиците на проруските “здрави сили” и да търсят подобно противодействие на арх. Борислав Игнатов, единственият кандидат за кмет на столицата, който се осмели да се обяви срещу продължаващо съветско унижение.
Новото им тайно (може би и от самия професор) оръжие е техният гербаджийски новичок. Употребата му ги издава като истинските пазители на проруското статукво в наши дни. Не случайно преди време в свое интервю надзорникът на България по московска заръка ген. Решетников похвали ГЕРБ като партията, която Кремъл предпочита за свой партньор пред БСП.
Забележете, контраатаката срещу кандидата на “Демократична България” арх. Игнатов по най-неудобния за властта въпрос, свързан със съветската гавра МОЧА в столицата, идва изпреварващо от лагера на “европейските граждани”, а не от подкрепената от БСП Мая Манолова.
Не е късно и тя да се присъедини към предпочитаната от Кремъл партия, за да стане ясно на заблуждаващите се, че както в удовлетворяването на руската енергийна лакомия за сметка на България, така и за нейната претенция тя да стъпва на “здрава” историческа почва, между двете формация няма разлика.

