Истината за Светлин Русев между сляпата Ванга и “Сляпата Вайша”

ИВО ИНДЖЕВ

Нали робуваме на фалшивото правило за покойниците да се говори само добро (което е валидно на битово ниво, но не и за хора, ковали съдбите на другите хора, включително със сърп и чук), окуражих се да напиша няколко думи във връзка с кончината на Светлин Русев едва от мнението на Теодор Ушев. Според него е безумно да се дискутира творчеството на един художник. “Единственият критерии са “харесва ми – не ми харесва” и колко струва на пазара”, отбелязва Ушев.

Не знам колко струва Светлин Русев на пазара, когото сега вече могат да превърнат и в класик, след като беше в продължение на десетилетия законодател на този пазар. Но картините му никога не са ми харесвали със своята депресираща естетика на култа към мъртвите ( жертвите, почитани от Партията, която го направи свой депутат в периода на комунистическа недостатъчност, търсейки авторитети) .

Познавах творчеството му само като редови потребител, а персонално него – единствено от сблъсъците ми персоната му като ярък защитник на символиката на съветската окупация в България. Беше сред най-тачените приближени на червения президент Първанов по неговите приеми и церемонии за раздаване на отличия.

Изключих телевизора, когато на следващия ден след кончината му в сутрешното предаване за култура на БНТ стигнаха дотам да възвеличават Русев (голям мъдрец, според Бойко Борисов), че чак Ванга едва ли не прогледнала за мистиката на картините му и пожелала да го “види”. За сляпата Ванга става дума, а не за “Сляпата Вайша”.

Вярно е, че оглушелият Бетовен е продължавал да композира, но чак пък да е провидяла заради Русев сляпата Ванга, любимката на днешните руски пропагандатори на проруски пророречства, които непрекъснато й се приписват, е малко прекалено да се твърди. 

Мнението на автора на “Сляпата Вайша” обаче е далеч по важно от моето. Защото то разкрива премълчавани от “коректната” ни журналистика истина за един от стълбовете на посткомунизма и русофилството в мъчително променящата се пред последните 30 години сфера на културата в България. 

Теодор Ушев: Светлин Русев беше Франкенщайн

Теодор Ушев

Източник: БГНЕС

Много се изговори за Св. Русев. Някои го харесват, други – не. Безумно е да се дискутира творчеството на един художник – единствените критерии са ”харесва ми-не ми харесва” и колко струва на пазара.

Дотук за художника Св. Русев.

Аз не съм имал директно взимане-даване с него, слава богу не ми се е налагало да завися от системата. Искам само да кажа, че не – той не е единственият виновник за състоянието на изкуството в България. Той беше Франкенщайн, създаден от прословутата българска сервилност към силните на деня, удряне на глава в земята пред властимащия и подмазвачество, желание да се отъркаш в “големия човек”, да бъдеш „най-добрия“ му приятел. И съответно оплюване, предателство и скачане на всеки, изпаднал в беда, изгубил влиянието си вече бивш колос.

Той просто беше изключително умен и комбинативен, за да се възползва максимално от стремежа у българина да благоговейничи. И да изгради своя собствена система от зависими хора, култ към личността си.

Да, той контролираше всичко – от несъществуващия български (съвсем съзнателно) пазар на изкуството, до псевдоколекционерите, които замотаваше в сладки приказки, купувайки „велики“ художници за петцифрени суми, чиято реална цена всъщност гравитира малко под тази на средна класа занаятчия от сайта saatchiart.com.

Неговата система важеше до Калотина и обратно. Назначаваше и махаше директори на галерии, контролираше държавните фондове за откупки – само на верни нему хора! Лансираше послушните му ученици. Но да си сложим ръка на сърцето – кой на негово място не би го правил? Когато имаш цялата власт, то можеш да правиш каквото пожелаеш с нея. Същевременно, нямаше как да изнесеш и една скица навън, без да минеш без комисията за опазване на наследството и организацията “Хемус”. Системата беше заключена!

Но в момента, когато загуби мощта си – през 1987-89-а, когато всички слагачи се отдръпнаха от него, се видя, че не Св. Русев е бил виновен, ами че просто толкова си можем. И че в България няма нито един художник, който да може да продаде работа в сериозна колекция навън освен Недко Солаков. Че той просто е бил удобното оправдание за бездарност и липса на характер.

Той не беше Вернер Тюбке, не беше Йон Сбарчиу и след него не остана нито “лайпцигската школа”, нито “школата от Клуж-Напока”. Останаха десетки представители на “сръчната пластична депресия” – стил в българското изобразително изкуство, характерен с това, че няма и наченка на мисъл, концепция или анализ в произведенията на авторите. Има една неистова борба с боите и платното, докато му извадят душата и то издъхне на пода в ателието им.

Въпросът “Имате ли бяла боя?” в магазина на СБХ на “Оборище” беше като “Пуснаха ли банани?” в показния магазин на “Раковска”. Нямаше. Имаше само за избрани, а българската боя жълтееше и не покриваше. Ако си приятел с Иванка, можеше да ти смотае някоя умбра от вносните и да ти я даде под тезгяха, но само ако Св. Русев е в червения си период…

Десетки кадърни художници бяха затрити, защото се осмеляваха да правят неща, които той не обичаше. Едни се вслушваха в съветите му, откупуваха работите им… и се затриха като художници. Други му теглеха една майна и се затваряха в ателиетата си – кои да рисуват, кои да пият до безпаметност и да псуват (нямаше и Фейсбук да изокаш на воля!). Но в изкуството е така – или си художник, или се продаваш…

Мисля, че той ще липсва повече на тези, които се оправдаваха с него за безхарактерността си, отколкото на приятелите му, които наистина останаха с него в последните години.

Аз искам само да му благодаря за един негов жест. По разкази на очевидци, на изпита по живопис, когато кандидатствах в Академията (специалност „плакат“), той бил начело на комисията (той беше начело на всички комисии). Влязъл, огледал, взел моята работа и я сложил първа. Така влязох в Академията и загубих 5 години от живота си в най-мракобесническото и задръстено учебно заведение по изкуствата в света. Благодарение на него, без да го познавам.

Почивай в мир, Светлине! Ако на поклонението в сряда дойде и Иван Вукадинов – то тогава всичко ти е било простено. Ако ли не – има една негова картина във въпросния “музей”, в един тъмен ъгъл, новото крило. Идете я вижте!

Текстът е от профила на Теодор Ушев във Фейсбук.

Теодор Ушев е графичен дизайнер, плакатист и аниматор, неговият филм “Сляпата Вайша” получи номинация за “Оскар” миналата година.

http://ivo.bg/2018/05/29/%D1%81%D0%B0%D0%BC%D0%BE-%D0%B8%D1%81%D1%82%D0%...

Нали робуваме на фалшивото правило за покойниците да се говори само добро (което е валидно на битово ниво, но не и за хора, ковали съдбите на другите хора, включително със сърп и чук), окуражих се да напиша няколко думи във връзка с кончината на Светлин Русев едва от мнението на Теодор Ушев. Според него е безумно да се дискутира творчеството на един художник. “Единственият критерии са “харесва ми – не ми харесва” и колко струва на пазара”, отбелязва Ушев.

Не знам колко струва Светлин Русев на пазара, когото сега вече могат да превърнат и в класик, след като беше в продължение на десетилетия законодател на този пазар. Но картините му никога не са ми харесвали със своята депресираща естетика на култа към мъртвите ( жертвите, почитани от Партията, която го направи свой депутат в периода на комунистическа недостатъчност, търсейки авторитети) .

Познавах творчеството му само като редови потребител, а персонално него – единствено от сблъсъците ми персоната му като ярък защитник на символиката на съветската окупация в България. Беше сред най-тачените приближени на червения президент Първанов по неговите приеми и церемонии за раздаване на отличия.

Изключих телевизора, когато на следващия ден след кончината му в сутрешното предаване за култура на БНТ стигнаха дотам да възвеличават Русев (голям мъдрец, според Бойко Борисов), че чак Ванга едва ли не прогледнала за мистиката на картините му и пожелала да го “види”. За сляпата Ванга става дума, а не за “Сляпата Вайша”.

Вярно е, че оглушелият Бетовен е продължавал да композира, но чак пък да е провидяла заради Русев сляпата Ванга, любимката на днешните руски пропагандатори на проруски пророречства, които непрекъснато й се приписват, е малко прекалено да се твърди. 

Мнението на автора на “Сляпата Вайша” обаче е далеч по важно от моето. Защото то разкрива премълчавани от “коректната” ни журналистика истина за един от стълбовете на посткомунизма и русофилството в мъчително променящата се пред последните 30 години сфера на културата в България. 

Теодор Ушев: Светлин Русев беше Франкенщайн

Теодор Ушев

Източник: БГНЕС

Много се изговори за Св. Русев. Някои го харесват, други – не. Безумно е да се дискутира творчеството на един художник – единствените критерии са ”харесва ми-не ми харесва” и колко струва на пазара.

Дотук за художника Св. Русев.

Аз не съм имал директно взимане-даване с него, слава богу не ми се е налагало да завися от системата. Искам само да кажа, че не – той не е единственият виновник за състоянието на изкуството в България. Той беше Франкенщайн, създаден от прословутата българска сервилност към силните на деня, удряне на глава в земята пред властимащия и подмазвачество, желание да се отъркаш в “големия човек”, да бъдеш „най-добрия“ му приятел. И съответно оплюване, предателство и скачане на всеки, изпаднал в беда, изгубил влиянието си вече бивш колос.

Той просто беше изключително умен и комбинативен, за да се възползва максимално от стремежа у българина да благоговейничи. И да изгради своя собствена система от зависими хора, култ към личността си.

Да, той контролираше всичко – от несъществуващия български (съвсем съзнателно) пазар на изкуството, до псевдоколекционерите, които замотаваше в сладки приказки, купувайки „велики“ художници за петцифрени суми, чиято реална цена всъщност гравитира малко под тази на средна класа занаятчия от сайта saatchiart.com.

Неговата система важеше до Калотина и обратно. Назначаваше и махаше директори на галерии, контролираше държавните фондове за откупки – само на верни нему хора! Лансираше послушните му ученици. Но да си сложим ръка на сърцето – кой на негово място не би го правил? Когато имаш цялата власт, то можеш да правиш каквото пожелаеш с нея. Същевременно, нямаше как да изнесеш и една скица навън, без да минеш без комисията за опазване на наследството и организацията “Хемус”. Системата беше заключена!

Но в момента, когато загуби мощта си – през 1987-89-а, когато всички слагачи се отдръпнаха от него, се видя, че не Св. Русев е бил виновен, ами че просто толкова си можем. И че в България няма нито един художник, който да може да продаде работа в сериозна колекция навън освен Недко Солаков. Че той просто е бил удобното оправдание за бездарност и липса на характер.

Той не беше Вернер Тюбке, не беше Йон Сбарчиу и след него не остана нито “лайпцигската школа”, нито “школата от Клуж-Напока”. Останаха десетки представители на “сръчната пластична депресия” – стил в българското изобразително изкуство, характерен с това, че няма и наченка на мисъл, концепция или анализ в произведенията на авторите. Има една неистова борба с боите и платното, докато му извадят душата и то издъхне на пода в ателието им.

Въпросът “Имате ли бяла боя?” в магазина на СБХ на “Оборище” беше като “Пуснаха ли банани?” в показния магазин на “Раковска”. Нямаше. Имаше само за избрани, а българската боя жълтееше и не покриваше. Ако си приятел с Иванка, можеше да ти смотае някоя умбра от вносните и да ти я даде под тезгяха, но само ако Св. Русев е в червения си период…

Десетки кадърни художници бяха затрити, защото се осмеляваха да правят неща, които той не обичаше. Едни се вслушваха в съветите му, откупуваха работите им… и се затриха като художници. Други му теглеха една майна и се затваряха в ателиетата си – кои да рисуват, кои да пият до безпаметност и да псуват (нямаше и Фейсбук да изокаш на воля!). Но в изкуството е така – или си художник, или се продаваш…

Мисля, че той ще липсва повече на тези, които се оправдаваха с него за безхарактерността си, отколкото на приятелите му, които наистина останаха с него в последните години.

Аз искам само да му благодаря за един негов жест. По разкази на очевидци, на изпита по живопис, когато кандидатствах в Академията (специалност „плакат“), той бил начело на комисията (той беше начело на всички комисии). Влязъл, огледал, взел моята работа и я сложил първа. Така влязох в Академията и загубих 5 години от живота си в най-мракобесническото и задръстено учебно заведение по изкуствата в света. Благодарение на него, без да го познавам.

Почивай в мир, Светлине! Ако на поклонението в сряда дойде и Иван Вукадинов – то тогава всичко ти е било простено. Ако ли не – има една негова картина във въпросния “музей”, в един тъмен ъгъл, новото крило. Идете я вижте!

Текстът е от профила на Теодор Ушев във Фейсбук.

Теодор Ушев е графичен дизайнер, плакатист и аниматор, неговият филм “Сляпата Вайша” получи номинация за “Оскар” миналата година.