ЩЕ ЗАВЪРШАТ ЛИ ПРОТЕСТИТЕ С БЯГСТВО ОТ СВОБОДАТА
„Водят двама българи към бесилото, а единият прошепва на другия:
- Хайде да се опитаме да избягаме...
- Ами по-добре да си траем, че да не стане по-лошо...“
(най-българският виц)
Наблюдавайки протестите на улицата в цяла България много внимателно и имайки опита от протестите преди повече от 23 години назад във времето все повече се убеждавам, че и този опит личността да надлее над системата, която е създадена чрез подчинената и обединена около т. нар. общи идеи, воля на същите тези личности и техните предци ще е неуспешен ...
Звучи песимистично и дори абсурдно, но започналият протест трябваше да има в основата си понятието справедливост, което да е приложимо почти еднакво към всеки гражаданин на България, но на практика това е невъзможно ...
Хората се раждат привидно еднакви, но разликите са големи и колкото те повече израстват и участват в социалния живот на обществото, в икономиката и т.н. те стават по-различни и за тях категорията справедливост се променя.
Единствено Духът в нас има еднакви възможности и сила, но те не проявяват автоматично ...
Вижте колко милионери има в България, а срещу тях има над 52 % граждани живеещи в бедност ... Едни са млади и искат бъдеще,а други са стари и искат достойни старини, едни са с деца, а други все още нямат, има мъже, жени и т.н.
В България е пълно с партии, които имат своя електорат и над 4 млн. души ходят да гласуват за тях при почти всеки избор на парламент, да но протестиращите не припознават нито една от тях за справедлива и не желаят да ги представлява в този театър на абсурда с временен режисьор Бойко Борисов.
Две седмици протестите продължават и макар с върхове като националният протест от 24 февруари когато между 200 000 и 350 000 души излязоха на улиците в над 40 града в страната, спада и умората вече се забелязват ...
Предстои по моя преценка още един връх на протестите на 3 март и след него отново ще следва траен спад и тези към които гледахме с надежда ще стават все по-уморени и разочаровани, а останалите онези до 6,9 млн. ще се изнервят все повече и мрачните мисли в главите им ще пресмятат евентуални загуби и все повече ще си искат стария ред, старата разкапана система, ще си искат бащицата Бойко, който „гради“ магистрали, спортни зали и просташки им се хили на акъла чувствайки се като бог, който еднолично ръководи, назначава, уволнява и ни води към „светлото европейско бъдеще“, където имаме прекрасната свобода да УМРЕМ ГЛАДНИ, НО НА ТОПЛО ...
В тази много българска „логика“ аз отново виждам бягството от свободата към тихите пристани на блатото в България, където е мръсно, тъмно, вони, но има къшей хляб, чалга, ракия и скъпа светлина и топлина от „работата“ на монополите и където Господар – един и всемогъщ е пожарникарят от Банкя, уродливото копие на уродливият Живков ...
Българите отново мечтаем да дадем своите левчета да си платим тока, водата, телефона и да изкараме милионите печалби на монополите създадени и защитавани от тези същите политици, които сега не искат властта, защото те трябваше да направят промяната към по-добрите условия на социалното робство, но и да останат от милионите и милиардите и за тях.
Все повече гласчета на бягащите от свободата българи си искат статуквото на европейска страна, член на ЕС, в която със заплатата си или с пенсията си не можеш дори да си платиш нормални консумативи, жизненоприсъщи като топлина, вода, храна, лекарства ...
Добър ви път в бягството от свободата !
За да стане по-ясна ситуацията и да се изясни механизма на бягството от свободата е добре човек да прочете една знакова книга с автор немският психоаналитик Ерих Фром написана още през 1941 г., чието заглавие е идентично с проблема, който обсъждам: „Бягство от свободата“ ...
В предговора на своята книга Фром пише следното :
„ Основната фигура на обществения процес е личността с нейните желания и страхове, страсти и размисли, със склонстта й към добро и зло. За да се разбере динамиката на психологичните процеси в живота на личността, трябва да я разглеждаме в контекста на формиращата я култура. Целта на настоящата книга е да покаже, че съвременният човек, освободен от оковите на прединдивидуалистичното общество, което му гарантираше сигурност и същевременно го ограничаваше, не е постигнал свобода , в позитивен смисъл, за реализация на личността си, т. е. за изява на собствените си интелектуални, емоционални и чувствени възможности. Въпреки че му донесе независимост и рационалност, свободата го постави в изолация, която от своя страна стана причина за неговите страхове и безсилие.
Изолацията е непосилна и го изправя пред алтернативата или да се избави от товара на собствената си свобода, като се отдаде на нов вид зависимост или подчинение, или да продължи по пътя към постигане на позитивна свобода, основаващата се на изключителността и индивидуалността на човешката личност. Макар да е по-скоро диагноза отколкото прогноза, тази книга може да даде отражение върху поведението ни. Защото осъзнаването на причините за тоталитарното бягство от свободата е предспоставка за всяко начинание, целещо победа над тоталитарните сили.
...както се опитва да разкрие анализът в Бягство от свободата, нашият съвременник вес още желае и се изкушава да отсътъпи свободата си на диктатори от всякакъв тип или да я загуби, превръщайки се в едно малко винтче на машината- добре нахранен, добре облечен, но автомат, а не свободен човек.“
Ето какво пише в chara.blog.bg по тази тема:
"Бягство от свободата… Знам, че звучи абсурдно!
Съзнанието отказва да приеме подобно противоречие. Съвременният свят наложи разбирането за свободата като исконен човешки стремеж.
Привидно общоприетото желание на всеки е да бъде свободен човек. Но аз знам, а сигурно и вие, че немалко хора панически се боят да вземат решения и да носят тежестта на отговорността за свободата си.
Няма как да не забележим – хиляди хора са се примирили и водят живот, наложен им от другите. Те са свикнали да бъдат средностатистически граждани. За тях, може би, няма нищо по-ценно и желано от привидната сигурност на незабележимостта и посредствеността. Плуващи винаги по течението, сливащи се в действията си с масата, не набиващи се на очи, не рискуващи.
Какво ще се случи с тези хора ако в миг изчезнат образците и шаблоните на поведение, клишетата на мислите и чувствата, авторитетите, на които вярват какво да купуват, как да се обличат. Дали тези хора ще могат да продължат да живеят… Сигурно. И навярно ще продължат да се застъпват за свободата – някаква имагинерна, неясна величина.
Истината е, че тези хора се задоволяват с минимална свобода
Всъщност как да я разбираме и обясним свободата. Днес. Сега. В този миг. В нашия свят.
И като поставих така въпроса пред очите ми се заредиха фрази, толкова дълго повтаряни в ежедневието, че станали абсолютно безкритично приемливи за съзнанието – свобода на словото, свобода на печата, свобода на вероизповеданията, свобода на придвижването, свобода на търговията, свобода на избора …
Няма нищо подобно! Всичко е само във въображението ни!
Свободата е вътре в нас, която сами си създаваме.
Свободата е неограниченост на волята, духа, мислите, чувствата, действията.
Истински свободният човек мисли действията си не само като индивидуални, но и като универсални. Утвърждавайки с поведението си определени ценности или позиции, всъщност ние защитаваме онова, което разбираме като валидно за всички.
Може би за това на пръв поглед изглежда много по-лесно да се съобразяваме с общоприетите норми и общественото мнение. Защото, действайки в разрез с тях, ние поемаме отговорност.
Отговорността и последствията от избора се понасят трудно от повечето хора, т.к. обикновено човек иска да действа невинно - в случай, че има неуспех, вината да не бъде негова.
От друга страна действие в разрез с вътрешните убеждения, само защото така е прието от другите в обществото, дефинира неувереност в общия смисъл на акта. Такова действие едва ли може да се нарече истински свободно.
И ако свободата е исконна ценност и едно от най-големите блага /Мигел де Сервантес/, нещо заради притежанието на което, би била жертвана дори любовта /К.Кастанеда/, то защо е това бягство от нея и какъв е механизма на бягството.
Ключов момент в разбирането на този феномен е навярно същността на човека, като социално същество и неговата обвързаност с околните. Именно обвързаността се постига с цената на свободата.
Като се замислим и се върнем в детството, в най-ранното, ще открием, че “възпитателите” ни – родителите, семейството, всъщност, използвайки наказание и възнаграждение, активно са ни отдалечавали от това, което сме искали да бъдем – да рисуваме по стените, да изучаваме играчките отвътре, да “шляпаме” в локвите, да казваме на околните това, което си мислим за тях ...
Училището е доразвило този процес, вкарвайки в главите ни “чужди” мисли, заливайки ни с потоци от факти. Но многото информация, както и недостига и в еднаква степен са били пречка за мисленето ни.
Някъде в тези години “благодарение” на възпитателите ни – родители и учители – сме усвоили и изкуството на другостта – да подтискаме истинските си чувства /на агресия, неприязън, враждебност/, да демонстрираме не наши такива, а “наложени” ни отвън спрямо околните /любезност, смирение, подчинение/. Постепенно изчезва спонтаността ни. Потиснато е озлоблението, но е убито и дружелюбието.
Процеса не спира до тук. Напротив. При възрастните преминава в по-дълбока фаза, доколкото зависимостите и обвързаностите са многоаспектни. Нека се замислим за ежедневието си. Бюрокрация, администрация, началника, този над него, експертите, политиката, държавата, лидерите, банката, кредитите, фирмата, застрахователите, родителите … Всеки по свой начин определя действията и постъпките ни, насочва мислите ни. И всичко е по-важно от нас самите. Важен е успехът, престижът, признанието на околните.
Разбира се, това не ни пречи да продължаваме да твърдим и мислим, че сме свободни. Да така е. Свободни сме да купуваме, това което невидимия авторитет от екрана ни съветва чрез изтънченото внушение на рекламата. Свободни сме да избираме представителите си в органите на властта. Да, но тези, които някой друг преди това избра, без да ни пита. Свободни сме да показваме чувствата си, но някак днес не е модерно, приема се като нестабилност, емоционална неуравновесеност.
Нашият днешен свят постепенно се интегрира/еманципира, приема и утвърждава модели като конкурентност, успех, престиж, квалификация, мобилност. Все повече и повече усилия са необходими на човек, за да бъде в крак с времето, на нивото, което останалите изискват и очакват от него. Стресът, страхът от неуспех пораждат неувереност, несигурност и самота. Конфликтът между желаното, възможното и постигнатото, както и присъщия стремеж преди всичко към сигурност, отключват процеса на бягството от свободата.
Механизмите на бягството, описани от Ерих Фром и днес са все така актуални.
Авторитаризъм, при който личността се отказва от собствената си независимост, приобщавайки се към някого/нещо извън нея /личност или институция/, с цел придобиване на липсващата и сила, водена от нетърпимо чувство за самота и лично нищожество. Цената на придобитата сила е загубата на собствената индивидуалност. През ХХ век фашизмът и комунизмът бяха типични авторитарни общества. Успехът на лидерите им Хитлер и Сталин се дължи до голяма степен и на отказа на огромни маси хора да понесат тежестта на личната си отговорност. Разбира се днес, няма такова грубо налагане и утвърждаване на авторитети. Всичко е туширано, елегантно, анонимно, не натрапващо се, под прикритието на науката и благоразумието. Не се иска нищо повече освен очевидното.
Автоматично подчинение. Напрежението и несигурността на личността провокират процеси на непрекъснато търсене на одобрение и утвърждаване от околните. В този процес индивидуалната свобода се сблъсква със свободите на останалите. Цената на признанието, приемането и утвърждаването се постига от личността чрез “игра” на множество роли, които другите очакват от нея. Тези роли всъщност са присъщи на нашето псевдо Аз /или повърхностно Аз/, което е изпълнено с лъжи и конформизъм поради своята социализация и рационализация. Ние добре играем ролята на любезни и гостоприемни домакини на фирмено парти – всъщност играе я нашето псевдо Аз, и не искаме да крием досадата гарнирана с куп отрицателни емоции, споделена с близък /след събитието/, проява на нашето истинско Аз. Желанието за одобрение, утвърждаване, успех е дотолкова силно, че личността автоматично приема жертвата – бягство от свободата, в името на заветната цел.
Как да намери сили, воля, последователност съвременния човек да отстоява себе си, мислите си, желанията си, чувствата си, действията си при толкова много концентрирана енергия от страна на обществото втълпяващо му ежедневно и очакващо да го види като добро дете, отличен ученик, примерен съпруг, добър гражданин, непретенциозен купувач, верен избирател, мил наивник, подвластен на общоприетото и обезличен в него.
В крайна сметка в основата на бягството на личността от свободата стоят две непосилни тежести:
- да носи отговорност - отговорност за собственото си поведение
- да понесе истината, че трябва да разчита на себе си, без да се отказва от личния си избор.
Преодолявайки ги, личността отваря вратата на неограничеността на духа си и избира пътя на отстояване на свободата си. Защото, нали не се заблуждавате, че свободата е дар“
Е, народе ???? Свобода или бягство от свободата избирате тези, които участвате в протестите и тези които стоите в домовете си по една или друга причина и коментирате пред телевизионните екрани на ракийка и салатка или с мисъл за бизнеса ви, който едва ли е процъфтял при управлението на Борисов и ГЕРБ, или обратното, ако сте били приятели на управляващите ?!
Христо Тодоров
П.П. Редакцията на "Под лупа" се извинява за евентуално допуснати неточности и грешки. Засегнатите имат право на отговор.
