100 години от началото на Балканската война

Балканската война, наричана още Първата балканска война, е военен конфликт между Османската империя, от една страна, и съюзените България, Сърбия, Гърция и Черна гора, от друга, продължил от 26 септември (9 октомври по нов стил) 1912 до 17 (30) май 1913 г. Победата на съюзниците слага край на петвековното османско господство на Балканския полуостров. Империята губи всичките си владения на полуострова, с изключение на тясна ивица територия по северния бряг на Мраморно море. Останалата част на Тракия заедно с Източна Македония попадат под българска власт. Сърбия завладява Косово, Северозападна Македония и други области, Гърция – Епир, редица острови в Егейско море и Югозападна Македония със Солун, а скоро след Лондонския мирен договор е създадена независима албанска държава. Споровете за подялбата на Македония водят до разрив в Балканския съюз и до Втората балканска война, която избухва само месец след приключването на Първата.

При представянето на фактологическата информация е използван юлианският календар (стар стил).

Причини за войната

Предпоставките за Първата балканска война, формулирани в Карнегиевата анкета, са:

- военно-политическото отслабване на Османската империя;

- потискането на християните в нейните европейски провинции;

- неуспехът на борбата на населението на Македония и Одринско за автономия;

- противоречията между големите европейски държави (т. нар. „Велики сили“), които не успяват да наложат реформи на режима в двете области;

- съюзът между балканските християнски държави в стремежа им за национално обединение и териториално уголемяване за сметка на Османската империя.

Граници според Берлинския конгрес

Берлинският договор от 1 юли 1878 г., с който е утвърдено възстановяването на българската държава и се дава независимост на Сърбия и Черна гора, оставя в османските предели значителна част от Балканския полуостров. Тези земи стават обект на противоборство между балканските държави. Договорът (чл. 23 и 62) задължава османското правителство („Високата порта“) да предостави самоуправление на европейските си вилаети и равноправие на поданиците си, независимо от религията, която изповядват. Изработеният през 1880 г. от европейска комисия проект за реформи в Македония и другите балкански владения на Османската империя остава неосъществен. Със суспендиране на конституцията от 1876 г. в империята се установява авторитарен режим на султан Абдул Хамид II, който допуска само ограничени отстъпки за нетурските народности в църковната организация и училищното дело.

След първите безуспешни опити (Кресненско-Разложкото въстание от 1878-1879 г. и Четническата акция от 1895 г.) през 1899 г. в Македония и Одринско започва въоръжена борба за автономия, ръководена от Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) и Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК). Тази борба ескалира през 1902-1903 г. с Горноджумайското и Илинденско-Преображенското въстание. Въстанията завършват с поражение на революционерите, но подтикват Великите сили да наложат на Високата порта реформи в управлението на македонските вилаети. Целта на т. нар. Мюрцщегска реформена програма е запазване на териториалната цялост на Османската империя, като се премахнат част от причините за недоволство на християните и се намали по този начин обществената нагласа за въоръжена борба. Програмата се проваля поради несъгласието на Австро-Унгария с идеята за автономия на Македония, издигната от Великобритания и Русия през юни 1908 г. Към това време съгласието между Великите сили, чийто продукт е Берлинският договор, е вече минало. До 1907 г. в Европа се образуват два враждуващи военно-политически блока: Тройният съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия) и Антантата (Русия, Великобритания и Франция). В желанието си да привлече нови съюзници Антантата стимулира обединяването на балканските държави в отбранителен съюз.

През юли 1908 г. в Османската империя избухва Младотурската революция. Младотурците идват на власт с възстановяване на конституцията и обещание за всеобщо равноправие в империята. От втората половина на 1909 г. обаче новото правителство повежда политика на „отоманизация“ – заличаване на институциите и самосъзнанието на националните малцинства посредством административен, полицейски и икономически натиск и превръщане на всички жители на империята в османци. Реакция на това е възстановяването на ВМОРО (разпусната непосредствено след Младотурската революция) и четническото движение, а също и поредица от въстания на албанците, които започват през 1909 г. и стават все по-мащабни до навечерието на Балканската война.

Балкански съюз

Опитите за създаване на съюз между България и Сърбия започват още преди стихването на Балканската криза, предизвикана от обявяването на българската независимост и от анексирането на Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. Преговорите се проточват три години (1909-1911 г.) заради разногласия между София и Белград относно поделянето на османските владения в Македония. Русия посредничи за българо-сръбското сближение, но отказва да даде на България гаранции срещу румънско нападение, тъй като не иска да насърчава нападателна война срещу Османската империя. Няколко обстоятелства ускоряват преговорите и избухването на войната:

-  Усилията на българската дипломация да издейства от Цариград спиране на гоненията срещу македонските българи (подновени след кратко затишие през Младотурската революция) се провалят.

Вследствие и на това ВМОРО повежда борба срещу младотурския режим с терористични методи. Т. нар. „магарешки атентати“ предизвикват масови изстъпления срещу българите в Щип (ноември 1911 г.) и Кочани (юли 1912 г.). Те, на свой ред, водят до обществен натиск върху правителството в София да защити сънародниците си в Европейска Турция.

- През септември 1911 г. избухва Триполитанската война. Конфликтът отвлича вниманието и силите на Османската империя от Балканите за защита на провинциите и в Либия. Сравнително скоро след Босненската криза още една Велика сила, този път Италия, нарушава безнаказано принципа за неприкосновеност на османските територии.

- През лятото на 1912 г. албански въстаници завземат Косово и Скопие. Османското правителство проявява склонност за отстъпки към исканията за албанска автономия. Опасението, че албанците ще посегнат на Косово и Македония, кара балканските съюзници да побързат с военните си приготовления.

На 29 февруари 1912 г. България и Сърбия сключват военно-политически съюз, скрепен през следващите месеци с допълнителни споразумения между генералните щабове на двете страни. Отделно от сърбите, правителството на Иван Евстратиев Гешов влиза в преговори с Гърция, които водят до антиосмански договор на 16 май. Броени дни до началото на бойните действия София и Атина договарят и военна конвенция помежду си. Междувременно, през август, е постигната спогодба между България и Черна гора за сътрудничество в назряващата война.

В края на лятото на 1912 г. са направени последни опити за предотвратяване на въоръжения конфликт. На 25 септември, когато мобилизацията на войските на балканските страни вече е в ход, Австро-Унгария и Русия издават декларация, в която предупреждават, че няма да допуснат промяна на границите на Балканите, и обещават, че ще подновят усилията за реформи в Македония. На следващия ден черногорската армия напада Шкодренската крепост. На 30 септември България изпраща нота от името на балканските съюзници, в която приканва османското правителство да предостави в срок от шест месеца автономия на етническите малцинства в империята. В отговор Цариград обявява война на съюзниците на 4 октомври. България и Гърция обявяват на свой ред война на османците на 5 октомври, а Сърбия се включва два дни по-късно.

Военна подготовка

Балканските съюзници са малки държави, зависими финансово от големите европейски страни (Франция, Германия, Австро-Унгария), с аграрна икономика (с изключение на Гърция, ориентирана изключително към външната търговия) и неразвита промишленост, неспособна да издържа дълготрайна война. Последното проличава по време на войната, когато българската и останалите съюзнически армии изпитват остър недостиг на облекло, снаряжение и боеприпаси.Османската империя страда от аналогични икономически и финансови слабости. Значителният и превес в площ и население спрямо балканските държави е подронен от слабата администрация, националните противоречия, изостаналата икономика и недоразвитата транспортна мрежа.

Мобилизация и планове на Балканския съюз

Балканският съюз обявява мобилизация на войските си на 17-18 септември. Четирите държави вдигат на оръжие повече от 1,2 милиона души с над 2 000 оръдия. За числеността на „действащите“ армии, които участват активно в бойните действия, се сочат твърде различни цифри – от 632 000 до 750 000 войници и офицери. Въпреки че военните конвенции на България със Сърбия и Гърция съдържат някои конкретни договорености за съгласуване на действията, съюзниците не разполагат с общ план за бойните операции, а всяка страна действа по собствено усмотрение. По тази причина разпределението на силите не е оптимално и основната тежест на войната срещу Турция се пада на българската армия в Източна Тракия. Сърби и гърци съсредоточават своите войски за действие в Западния оперативен театър, който поради отдалечеността си от центъра на османската държава е второстепенен от военна гледна точка, но има първостепенно политическо значение, защото от развоя на военните действия в него зависи кой ще владее Македония.

България

Българската армия, мобилизирана през втората половина на септември, наброява около 600 000 военнослужещи с 1 116 оръдия.В Действащата армия, която провежда бойните операции, служат 366 000 войници и офицери. Останалите са разпределени в доброволческите, опълченските, допълващите и граничните части. Български бежанци от Османската империя, които не са приети в редовните войски, сформират Македоно-одринското опълчение с численост 14 670 души.

До 4 октомври главните сили на Действащата армия заемат позиции, както следва:

Първа армия – 67 000 войници (към 8 октомври) под командването на генерала от пехотата Васил Кутинчев – е разположена по двата бряга на река Тунджа в района на Къзълагач, а щабът ѝ е в Ямбол. В състава ѝ влизат три пехотни дивизии: 1-ва под командването на генерал-майор Стефан Тошев, 3-та (генерал-майор Иван Сарафов) и 10-та (генерал-майор Стою Брадистилов).

Втора армия, командвана от генерал-лейтенант Никола Иванов, в състав две пехотни дивизии (8-ма, начело с генерал-майор Димитър Кирков, и 9-та на генерал-майор Радой Сираков), Хасковския отряд и Сборна конна бригада, заема изходни позиции в района на Търново Сеймен-Харманли.

Трета армия – над 83 000 войници (към 8 октомври) под командването на генерал-лейтенант Радко Димитриев – е съсредоточена източно от Ямбол — вляво и в отстъп от 1-а армия, с щаб в Стралджа. В състава и влизат три пехотни дивизии: 4-та под командването на генерал-майор Климент Бояджиев, 5-та (генерал-майор Павел Христов) и 6-та (генерал-майор Православ Танев).

Окончателният план за българското настъпление в Тракия предвижда нанасяне на основния удар с 1-ва и 3-та армия в пространството между Одрин и Лозенград в общо направление Цариград. Командването разчита да постигне успех чрез изненада. Затова армията на Кутинчев е изнесена напред, на един преход от българо-турската граница, а войските на Димитриев са оставени на два прехода от границата, прикрити зад самостоятелната Конна дивизия (генерал Атанас Назлъмов). Задачата на 2-ра армия е да изолира Одрин и да нанесе (с Хасковския отряд) спомагателен удар към Кърджали. Общият фронт, който трите армии покриват, е с ширина от 120 км.

За настъпление в Западните Родопи и Пиринския край българското командване отделя една пълна дивизия и други части. Родопският отряд (генерал Стилиян Ковачев), в който влизат 23 000 войници от 2-а пехотна дивизия, е съсредоточен срещу турските войски в Тъмръшкия клин и долината на Места. 7-а пехотна дивизия – 37 000 войниципод командването на генерал Георги Тодоров – изчаква край Дупница и Кюстендил заповед за настъпление по долината на Струма към Солун.

За разузнаване и диверсионни действия в тила на противника от 22 септември започва прехвърляне през границата на чети, организирани от Генералния щаб със съдействието на македоно-одринската общност в България. Броят на четите, изпратени от България, достига 59. Повечето от тях са пратени в Македония, където вече действат няколко десетки чети на ВМОРО. Общият брой на четниците достига около 3 000 души.

През октомври 1912 г. българският боен флот разполага с учебния крайцер „Надежда“ (тип „Авизо“ 717 т) и шест леки торпедоносеца „Дръзки“, „Смели“, „Летящи“, „Шумни“, „Храбри“ и „Строги“ (97.5 т) - всички кораби са френска постройка. Главните пристанища Варна и Бургас са защитени от брегови батареи.

При обявяването на мобилизацията на 17 септември 1912 година българската армия разполага едва с два сферични балона („София 1“ и запасният „Годар“) и един самолет („Блерио XI“). В хода на войната броят на самолетите в българската армия достига 29.

Върховен главнокомандващ на българската армия е цар Фердинанд, но фактическото ръководство на войските е в ръцете на помощник-главнокомандващия генерал Михаил Савов и на началника на Генералния щаб генерал Иван Фичев, които се разполагат в Стара Загора.

Сърбия

Сърбия мобилизира 366 000 души с 544 оръдия, от които около 190 000 души в действащи подразделения.Тези сили образуват три армии и два самостоятелни отряда.

Черна гора

В началото на войната Черна гора изкарва на бойното поле 30 000 войници и 140 оръдия. Малко по-късно към тях се присъединяват около 4 500 доброволци от Босна, Херцеговина и други славянски области на Австро-Унгария. Основната цел на черногорската армия е овладяването на Шкодра, което би осигурило господство на Черна гора в Северна Албания.

Гърция

Гърция е смятана за ключов елемент от Балканския съюз, поради сравнително силния си военноморски флот. Българо-гръцката военна конвенция от 22 септември 1912 г. отрежда на гръцкия флот (в състав: един модерен тежък кръстосвач, три остарели броненосеца, четиринайсет ескадрени миноносеца и други кораби, начело с адмирал Павлос Кунтуриотис) задачата да възпрепятства превоза на османски войски на Балканите през Егейско море.

Гръцките сухопътни сили образуват две армии. Тесалийската армия (около 100 000 бойци начело с престолонаследника Константинос) е струпана около Лариса за офанзива в Южна Македония с главна цел – Солун. Епирската армия (13 000 войници начело с генерал Константинос Сапундзакис) е предназначена за настъпление в Епир и Южна Албания. Двете съединения разполагат общо с около 250 оръдия.До края на войната числеността на гръцките войски достига 215 000 души.Четири самолета са придадени към Тесалийската армия, а в хода на бойните действия флотата се сдобива с разузнавателен хидроплан.

Мобилизация и планове на Османската империя

В момента, в който съюзниците свикват войските си, част от османските сили вече са мобилизирани за войната срещу Италия. На 10 и 12 септември е разпоредена частична мобилизация на запасняци от Тракия, Македония, Косово и Албания, а на 18 септември е обявена обща мобилизация. На 5 октомври, когато България и Гърция нападат, в Лозана е сключен мирен договор с Италия, което позволява на Османската империя да съсредоточи усилията си против балканските съюзници.

В плановете на османското командване се разчита на успех при обща численост на воюващата османска армия от 750 000 души. Поради лоша организация и проблеми в транспорта (недостиг на персонал в железниците и на товарни животни) обаче мобилизацията и съсредоточаването на войските напредва значително по-бавно, отколкото в България, Сърбия и Гърция.До началото на бойните действия османците успяват да съберат 430 000 войници с 930 оръдия (според някои източници – само 300 000 войници). Впоследствие силите им нарастват до 570 000 войници и 4 000 оръдия.

Османският план за война срещу балканските съюзници предвижда: 1) съсредоточаване на главните сили на север срещу българите и сърбите в Тракия и Македония, и 2) сдържащи операции срещу Гърция и Черна гора, за които са отделени по-слаби прикриващи части.

Срещу българите в Тракия е изправена Източната армия начело с Абдулах паша. Към 4 октомври тя наброява едва 128 000 вместо предвидените по план 342 000. В състава и влизат непопълнените съединения на I, II, III, IV и XVII корпус, войски от Одринския укрепен район (шест дивизии и допълнителни части), самостоятелна конна дивизия и Кърджалийският отряд. До завършване на съсредоточаването северозападно от Виза Източната армия трябва да удържи Одринската крепост. Кърджалийският отряд (съставен от две дивизии и един полк) заема поречието на Арда, като прегражда пътя на българите към Егейско море и по този начин защитава сухопътните комуникации между Цариград и Македония. Българските войски, настъпващи между Тунджа и Странджа, трябва да бъдат подмамени да настъпят в дълбочина и да бъдат обкръжени с концентрични удари по фланговете. В случай на благоприятно стечение на обстоятелствата османското командване предвижда настъпление в Царство България по двата бряга на Марица, завземане на Хасково и Търново Сеймен (Симеоновград), и изтласкване на българските армии на север, към Стара планина. То обаче подценява размера на българските сили в Тракия и остава в неведение за разположението и задачата на 3-та българска армия, която настъпва срещу Лозенград.

Срещу сръбско-българското настъпление в Македония е съсредоточена Вардарската армия начело със Зеки паша. Предвиждайки основния удар на сърбите откъм Враня, той събира главните си сили (V, VI и VII корпус – общо около 58 000 души) за насрещен удар от района между Щип и Куманово. Струмският корпус (28 000) трябва да нанесе спомагателен удар от Кресненския пролом по 2-ра съюзническа армия и така да подсигури десния фланг на османците в боевете около Куманово и Враня.

За защита откъм Гърция са определени Янинският корпус (22 000 души на Есат паша за отбрана на Епир и Южна Албания) и VIII корпус (29 000 души на Хасан Тахсин паша, прегражда планинските проходи между Тесалия и Солун).За прикритие на Северна Албания от черногорците в Шкодренската крепост са съсредоточени 25 000 войници.

Всички османски сили западно от Места образуват Западната армия под общото командване на Али Риза паша.

Османският флот се състои от три броненосеца, два крайцера, една броненосна корвета, три миноносни крайцера, осем ескадрени миноносеца, единадесет миноносеца и четиринадесет канонерски лодки. Задачата на тези сили е да осигурят османските комуникации по Черно, Мраморно и Егейско море.

В началото на войната Османската империя разполага с десет самолета. Два от тях са базирани край Солун, а другите осем – в Йешилкьой.

Бойни действия до първото примирие (октомври - ноември 1912)

Географските особености и военно-стратегическите решения на противниците водят до обособяване на няколко театъра на бойните действия в периметъра между Цариград, акваторията на Варна, Шкодра и Арта (на Йонийско море). Опитите на османското командване да спечели стратегическата инициатива в първите дни на войната не сполучват, поради което теренът и интензивността на сраженията се диктуват от съюзниците. Българската армия нанася главния удар в Източна Тракия. По-малки съединения действат в Родопите и Западна Тракия. Български и гръцки войски настъпват срещу Солун, съответно от север, по течението на Струма, и от юг, през долината на Бистрица. Тези операции са подпомогнати от гръцкия флот в Егейско море. Основната част на сръбската армия нахлува във Вардарска Македония. Заедно с черногорците, сърбите овладяват Санджак и Косово и си проправят път през Северна Албания. Борбата между гърци и турци за крепостта Янина оформя допълнителен театър на бойните действия в Епир.

Настъпление на българите в Източна Тракия

В Източна Тракия от началото на октомври до затишието в бойните действия през ноември се състоят три големи сражения между българските и турските войски. В хода на Лозенградската операция на 9-10 октомври турската Източна армия начело с Абдулах паша настъпва от Одрин и Лозенград на север, но преди да стигне границата се сблъсква с настъпващата насреща ѝ 1-ва българска армия, която отбива и опита за излаз на одринския гарнизон. Десният турски фланг попада под ударите на 3-та българска армия, извършила преход през Странджа иззад 1-ва армия. Основните боеве се водят край селата Муратчалъ и Кайпа, Гечкинли, Селиолу, Ескиполос, Петра и Ериклер. Турските войски са обърнати в бягство и на 11 октомври българите завладяват без бой Лозенград и укрепленията му.

След победата при Лозенград българите не преследват отблизо разбития противник. Това дава възможност на турските войски да се реорганизират и да привлекат подкрепления на линията на река Караагач, която прегражда пътя към Цариград. Новосъздадената 1-ва Източна армия заема района около Люлебургас, а 2-ра Източна армия се разполага в околностите на Бунархисар. На 15 октомври те се сблъскват с напредващата 3-та, подкрепена по-късно и от 1-ва българска армия. Сражението продължава шест дни при числен превес на турците и променлив успех. Противниците от двете страни на фронтовата линия дават общо над 40 000 убити и ранени. Опитът на турския командващ Махмуд Мухтар паша да пробие левия фланг на българите, за да си върне Лозенград, е пресечен. Под общото командване на генерал Димитриев двете български армии постигат решителен успех с пробив в центъра на турската отбрана.

След Люлебургаско-Бунархисарската операция българските войски отново не преследват противника. Причини за това са: умората на войниците; тежкото състояние на пътищата, разкаляни от дъждовете; нерешителността на Главното командване; слабото разузнаване; влошаването на снабдяването поради разтягането на комуникационните линии в хода на настъплението; разпространението на холерата, която отнася хиляди жертви. Настъплението на 1-ва и 3-та армия към Цариград е подновено на 24 октомври. Два дни по-рано (на 22 октомври) новото турско правителство начело с Кямил паша се обръща към Франция и Русия с молба да посредничат за примирие, но цар Фердинанд пренебрегва както турското предложение, така и руското предупреждение да се въздържа от щурм на османската столица. На 4 и 5 ноември българските войски атакуват Чаталджанската укрепена позиция, която се простира между Черно и Мраморно море на 40 км западно от Цариград. Въпреки отделни успехи, те не успяват да постигнат пробив и са отблъснати, губейки 12 000 души.

Междувременно, на 9 и 18 октомври, българските сили край Одрин отбиват два излаза на османския гарнизон. До средата на ноември 2-ра българска армия блокира напълно крепостта. Обсадата на Одрин трае още четири месеца.

Успешното настъпление на българските войски в Тракия кара турското командване да задържи подкрепленията, които са предвидени първоначално за борба срещу Сърбия и Гърция, и да ги пренасочи за отбрана на Тракия и столицата на империята от българите.

Български и гръцки операции за завладяване на Солун

Гръцката армия започва настъпление от Тесалия към Солун на 5 октомври. В боя при Еласона на следващия ден гърците отблъскват прикриващия турски отряд и напредват до прохода Сарандапоро. В битката при Сарандапоро на 9-10 октомври малобройните турски войски са разбити и гръцката Тесалийска армия навлиза в долината на река Бистрица (Халиакмон). На 19 и 20 октомври тя извоюва решителна победа край Енидже Вардар, която ѝ открива окончателно пътя към Солун, макар все още да е сравнително далече от него.

Настъпващата от север българска Седма Рилска дивизия достига околностите на Солун преди гърците. Нейната офанзива започва на 5 октомври с овладяване на Царево село и Горна Джумая. Дясната ѝ колона завзема Кочани на 11 октомври, а централната и лявата – Кресненския пролом на 14 октомври, нанасяйки поражение на турския Струмски корпус. На следващия ден настъплението е спряно със заповед на командващия 2-ра съюзна армия генерал Степанович. Три дни по-късно (18 октомври) заместник-главнокомандващият на българската армия генерал Савов отменя заповедта на сръбския генерал и нарежда на дивизията да настъпи към Солун. На 22-23 октомври българите преодоляват Рупелския пролом, а на 26-ти, преди капитулацията на Хасан Тахсин паша, се намират при Айватово, на 12 километра северно от Солун.

На 27-ми октомври сутринта ген. Спас Георгиев атакува и разбива турците в завързалия се бой при Айватово. Същия ден 27.Х. през северните квартали в града влизат български войски - кавалерийска част на майор Г. Анастасов и четата на Георги Мончев, посрещнати с възторг под звуците на „Шуми Марица” от българското и еврейско население (т.е. над 2/3 от нетурското население) окичило домовете си с български знамена. Но по най-настоятелно искане на гърците от 27 октомври навлизането на основните сили на българската войска е спряно с мотива, че преди няколко часа комендантът на града Хасан Тахсин паша се е предал с войските си на принц Константинос.. Гърците, чиято армия е далеч от града, виждайки устремното българско настъпление започват на 26 октомври сепаративни преговори с турският комендант на града споменатия Хасан паша. Притиснат от българските победи, срещу солиден подкуп и правото да прехвърли турските войски към Цариград срещу бългрите, той капитулира без бой и подписва да предаде Солун на гръцката армия която все още е сравнително далеч и основните й сили, спешно подвозени с влакове, започват да навлизат в града едва на 28 октомври, едни ден след като първите български части влизат в града.

При тези операции източният фланг на Рилската дивизия е обезопасен от Родопския отряд, който завзема последователно прохода Предела (11 октомври), Неврокоп (18 октомври) и Сяр (25 октомври). След падането на Солун Родопският отряд се съсредоточава за настъпление на изток, към Ксанти и Гюмюрджина.

Поражение на османците в Родопите и Западна Тракия

В първите седмици на войната българските съединения, дислоцирани в Централните и Източните Родопи – Хасковският отряд и левият фланг на Родопския отряд (1-ва бригада на 2-ра пехотна дивизия и 9-ти полк) – имат задачата да прикриват направленията през Чепеларе и Хасково за Пловдив срещу евентуална контраофанзива на османците, която би застрашила тила на настъпващите в Източна Тракия български армии. Затова до началото на ноември настъпателните действия на българите в Родопите са с ограничен обхват и целят завземане на по-добри позиции за отбрана.

На 8 октомври 1912 г. Хасковският отряд нанася поражение на турския Кърджалийски корпус и влиза в Кърджали. Турските войски под командването на Мехмед Явер паша се оттеглят в Мъстанли (Момчилград). Българите не го преследват, а след няколко дни по-голямата част от Хасковския отряд е прехвърлена към Одрин, за да вземе участие в обкръжаването на крепостта. За отбрана на средното течение на Арда са оставени малобройни прикриващи части (Кърджалийски отряд), които възпират контраатаките на Явер паша до началото на ноември.

До 8 октомври Родопският отряд завладява Дьовлен с цялата Тъмръшка област. Към 13 октомври отрядът овладява Пашмакли (Смолян) и околните села, а няколко дни по-късно прави неуспешен набег за прекъсване на железопътната линия при село Бук, между Драма и Ксанти. Отрядът се укрепява на достигнатите позиции и на 19-21 октомври отбива турското контранастъпление към Голям Палас и Смилян.

В началото на ноември когато след победния бой при Айватово българските войски влизат в Солун и главните османски сили са изтласкани към Цариград българското главно командване дава ход на операция за прочистване на Родопите от турски войски и завладяване на Беломорска Тракия. Кърджалийският отряд на генерал Никола Генев, подсилен с 3-та бригада от Македоно-одринското опълчение, предприема настъпление на 4 ноември и през следващите четири дни разбива турците при Мъстанли (Момчилград) и на превала Маказа в Битката при Балкан Тореси. На 8 ноември отрядът завзема Гюмюрджина и след кратка пауза продължава настъплението си към беломорското пристанище Дедеагач и влиза в него на 13 ноември. Преследван от войските на генерал Генев, Явер паша се оттегля с главните си сили (към 11 000 войници и офицери с 8 оръдия) на югоизток с цел да достигне османската база на Галиполския полуостров. При Мерхамли, на десния бряг на Марица, на 14 ноември турският корпус е пресрещнат от отряда на полковник Александър Танев (Сборна конна бригада и 2-ра бригада от Македоно-одринското опълчение) турците са победени в сражението на разразилата се битка при Мерхамли и пашата е принуден да капитулира. Кампанията освободила Беломорието продължава 15 дни и хронологично се развива по следния начин:

Настъплението на българската войска към Беломорието започва със самото начало на ноември 1912г. В настъплението участват три формировения - от северозапад откъм Драма настъпва Родопският отряд на ген. Стилиян Ковачев, от север през прохода Маказа - Кърджалийският отряд на ген. Никола Генев подсилен с 3-та бригада на Македоно-одринското опълчение и по южното поречие на р. Марица се спуска Сборната конна бригада на полковник Танев впоследствие подсилена с 2-ра бригада на Македоно-одринското опълчение, към формированието е и четата на Руси Славов.

В резултат на победите в  Битка при Балкан Тореси и Битка при Мерхамли българските войски за 15 дни завладяват напълно Южните Родопи и цяла Беломорска Тракия. Така е подсигурен тилът на армиите при Чаталджа и Одрин и са осигурени снабдителни линии през пристанището Дедеагач и железницата през Димотика и Чорлу и е извоювана необходимата военна победа за присъединяването на областта към България.

Съюзнически операции в Санджак, Косово, Албания и Епир

Блокада на българското Черноморие

Въпреки че българският флот представлява по-малко от половин процент от българската армия през 1912, военните моряци участват активно в сраженията по море и суша. Изградена е първата в историята на България минно-артилерийска позиция във Варненския залив. Във Варненския залив е поставено минно заграждение от около 240 френски ударни мини „Сотер и Харле“. В Бургаския залив не са поставени мини, но и давта залива са обявени за минирани, което кара турските кораби да бъдат предпазливи в действията си и пред давта града.

Турска ескадра налага блокада на Варна на 4 октомври 1912 г., задържайки товарни кораби на път за пристанището. На 6-8 октомври градът и военните съоръжения край него са подложени на артилерийски обстрел откъм морето. За да отвърне на бомбардировките, българското командване премества на крайбрежието тежка артилерия от Шумен. На 8 октомври е обстреляна Каварна, а на 18 октомври – и Бургас.Едновременно с тези действия турският флот прикрива доставките на оръжие от Германия през румънското пристанище Кюстенджа.

Българските торпедоносци водят непрекъсната дозорна служба с цел прехващане на доставките от Кюстенджа, които се подпомагат и с разузнавателни данни. Такива данни подсказват за нов превоз на въоръжение на 7 ноември с египетските кораби „Акдениз“ и „Къзълирмак“, прикривани от турска военна ескадра. Отряд от четири български торпедоносци „Летящи“, „Смели“, „Строги“ и „Дръзки“ под командата на кап. II ранг Димитър Добрев излиза през нощта на 7 срещу 8 ноември за да прехване конвоя от Кюстенджа. Но те само намират охраняващата турска ескадра и атакуват флагмана ѝ крайцера Хамидие. Всички торпедоносци стрелят в Хамидие, но успешен е само изстрелът от торпедото на торпедоносеца Дръзки. Хамидие е тежко повреден и е спасен само благодарение на намесата на съпровождащите турски кораби. След тази битка блокадата на българското Черноморие е вдигната. Към 18 ноември турският флот се насочва към Дарданелите и след безуспешните усилия да пробие гръцките заграждения западно от пролива се съсредоточава за поддръжка на сухопътните операции на турската армия в Източна Тракия.

Роля на военновъздушните сили

В Първата балканска война бойната авиация е все още в зародишно състояние. Самолетите се използват предимно за разузнаване на неголямо разстояние (до 60 км). Бомбардирането на вражеските позиции става с единични самоделни бомби и ръчни гранати и има по-скоро морално, отколкото физическо отражение върху противника. Въздушни боеве няма, тъй като самолетите не са оборудвани с бордово въоръжение.

Първи в действие влизат гръцките летци в Тесалия. На 6 октомври 1912 г. гръцки самолет бомбардира турските позиции. След завземането на Солун авиационните части са пренесени в Превеза, в помощ на войските, които действат срещу крепостта Янина.

Българското аеропланно отделение се базира на километър югоизточно от Свиленград. В периода от 16 октомври до 17 ноември самолетите на отделението извършват 15 излитания за изпълнение на бойни задачи, които включват предимно разузнаване в района на Одринската позиция, както и в района на Караагач, Юруш, Кадънкьой, Доганджа, Емекчикьой и ъгъла между Марица и Тунджа. Първата въздушна бомбардировка на османските позиции край Одрин е извършена на 17 ноември.

Чаталджанско примирие

След неуспешната атака при Чаталджа България откликва на турското искане за примирие от края на октомври. София се възползва от предложението на Великите сили за посредничество, отправено непосредствено преди сражението, и установява контакт с османското правителство чрез руския посланик в Цариград. След едноседмични преговори край Чаталджа на 20 ноември е сключено споразумение за спиране на бойните действия между България, Сърбия и Черна гора, от една страна, и Османската империя, от друга. Съгласно условията на примирието армиите на воюващите страни запазват достигнатите позиции. По тази причина примирието не е подписано от Гърция, която държи османците да ѝ предадат Янина. Въпреки това гръцки представители вземат участие в мирната конференция, която е открита на 3 декември в Лондон, паралелно с конференция на посланиците на Великите сили. В хода на преговорите османското правителство предлага създаване на автономни държави Македония и Албания, но планът е отхвърлен от съюзниците, които искат всички територии на запад от линията Мидия – Енос. Под натиска на Великите сили правителството на Кямил паша се съгласява да отстъпи, но преди да го стори е свалено от власт. Новото правителство, дошло на власт след младотурския преврат в Цариград на 10 януари, подготвя контраофанзива в Източна Тракия и не дава отговор на съюзническите условия. Няколко дни по-късно, на 16 януари, преговорите в Лондон са прекъснати.

Бойни действия (декември 1912 - март 1913 г.)

В Източна Тракия

С прекратяването на лондонските преговори за мир младотурското правителство разчита на частичен обрат във войната, който да позволи на Османската империя да задържи контрола си върху Одрин и областта му. По време на примирието то струпва значителни войски на укрепените позиции край Чаталджа (при Цариград) и Булаир (на провлака на Галиполския полуостров). Планът на новия османски главнокомандващ, Ахмед Изет паша, за деблокиране на Одрин предвижда тройна атака. Основният удар трябва да бъде нанесен при Булаир от Галиполската армия. Той трябва да бъде подпомогнат с десант на брега на Мраморно море в тила на българските защитници. Чаталджанската армия получава за задача да нанесе втория спомагателен удар.

В очакване на османската контраофанзива българското командване подготвя укрепени позиции за 1-ва и 3-та армия при Чаталджа и по бреговете на Черно и Мраморно море. При Одрин 2-ра армия е подсилена с две дивизии и обсадна артилерия от Сърбия. За опазване на тила на трите армии, в средата на декември 1912 г. е създена Четвърта армия начело с генерал Стилиян Ковачев. В състава ѝ влизат двете пехотни дивизии, които през първата фаза на войната действат в Източна Македония и Родопите – 7-ма Рилска и 2-ра Тракийска дивизия, а също Македоно-одринското опълчение, Конната дивизия и Сборната конна бригада.

На 26 януари 1913 г. османските войски преминават в настъпление от Галиполи. Едновременно с това край Шаркьой е стоварен 8-хиляден турски десант. В решителната битка при Булаир Галиполската армия е разгромена от 7-ма Рилска дивизия. Два дни по-късно османският 10-ти корпус (Хуршид паша) се оттегля по море от плацдарма, зает при Шаркьой.. Българската брегова охрана отблъсква още няколко по-малки десанта в Източна Тракия. Османското настъпление при Чаталджа започва три дни преди офанзивата при Булаир (на 23 януари).След боеве с променлив успех, в началото на февруари българските войски се оттеглят планомерно с 10-20 км на запад от Чаталджа до предварително подготвените укрепени позиции.

Територии под контрола на воюващите страни към края на април 1913 г.

Предложения на Турция за автономни Македония и Албания от 15.12.1012, отстояваната от България граница по линията Мидия-Родосто, в краен случай по линията Мидия-Сарос и наложената от Великите сили граница по линията Мидия - Енос определена с договора

На 11-13 март 1913 г. българо-сръбските войски щурмуват и превземат Одринската крепост. Комендантът Шукри паша се предава в плен с 60-хилядната си армия.Едновременно с щурма на Одрин, 1-ва и 3-та българска армия настъпват срещу Чаталджа и отблъскват турците от териториите, завзети през януари, обратно на укрепената им позиция. На 31 март воюващите страни сключват примирие, което влиза в сила от следващия ден, 1 април.

Мирни договори

Заседанията на Лондонската конференция са възобновени на 18 април 1913 г. в условия на засилващи се разногласия между балканските съюзници за разпределянето на завзетите османски територии. През февруари и май се състоят спорадични сблъсъци между български и гръцки войски североизточно от Солун. Сърбия и Гърция се подготвят за общ отпор срещу България. При назряващата междусъюзническа война британският външен министър Едуард Грей поставя ултиматум за приключване на преговорите с Османската империя до края на месеца. Мирният договор е подписан на 17 май 1913 г. в двореца „Сейнт Джеймс“. Той слага край на войната между Османската империя и Балканския съюз. Империята се отказва от всичките си владения на запад от линията Мидия — Енос, прокарана в Източна Тракия, и от суверенитета си над остров Крит. Договорът гарантира създаването на албанска държава, която включва и Шкодра. Други въпроси – подялбата на Македония, статутът на островите в Егейско море, военните репарации – са оставени неуредени.

България губи в Първата балканска война близо 87 000 души, в т. ч. 14 000 убити в сражения, 19 000 починали от болести, 50 000 ранени и над 3 000 безследно изчезнали.

Първата балканска война нанася големи щети на жителите на районите, през които преминават войските. Десетки хиляди българи са принудени да търсят закрила в районите, завзети от техните сънародници. Във Вардарска Македония още от есента на 1912 г. сръбските окупационни власти подлагат на натиск местните българи да се обявят за сърби. Управлението, установено от ВМОРО в Охрид, Велес и други градове, е разтурено, много дейци на революционната организация са арестувани или убити. На гонения са подложени и екзархийските свещеници и българските учители, на чието място идват сръбски. Българските училища са закрити, а сръбски чети извършват насилствено разоръжаване на селските милиции, съпроводено с побои и убийства. Гърците в Югозападна Македония провеждат аналогична политика спрямо местните българи.

Пренебрегването на българо-гръцкия спор за Южна Македония и отказът от принципа за неделимост на областта при преговорите за изграждане на Балканския съюз довеждат до разпадането му веднага след сключването на мира с османците. Усилията на Русия да изпълни ролята на арбитър, заложена в договора между България и Сърбия, се провалят. На 19 май 1913 г. (два дни след подписването на Лондонския мир) е сключен гръцко-сръбски договор, с който двете страни гарантират общата си граница в Македония срещу опити от българска страна за промяна на статуквото. На 16 юни българската армия атакува позициите на сърби и гърци и с това дава началото на Втората балканска война.Тя завършва с победа и допълнителни териториални придобивки на Сърбия и Гърция за сметка на България. Османската империя се възползва от междусъюзническия конфликт и си възвръща Одринска Тракия, а Румъния завладява Южна Добруджа.

bg.wikipedia.org