Николай Слатински : "Статуквото победи. Защото нямаше как да загуби. То се погрижи да няма как да загуби."
Разглеждана като формална процедура, демокрацията се базира на едно много просто правило: прави са тези, които са повече. Тези, които са повече, определят кой да управлява, при какви правила (закони) да се управлява, кое е целесъобразно и добро за държавата. Но от дълбока древност и досега никога мнозинството не е било субект (то е било преди всичко обект) на прогреса. Никога Истината не се е раждала в главите на мнозинството, никога мнозинството не е тръгвало първо към барикадите и не е плащало с живота, свободата, благосъстоянието (и кариерата) си, за да побеждава Истината. Това винаги е било дело на някое Малцинство, най-често на шепа хора, шепа луди глави, които са дръзвали „да бунят империята”, да гледат Напред, да дирят Промяната, да сочат на останалите Пътя към спасението, към по-доброто или към вярното решение. Те са били разпъвани на кръст, изгаряни на клада, обезглавявани на дръвника, разстрелвани до стената, но накрая мнозинството се е убеждавало, че са прави и е приемало техните идеи.
Джовани Сартори пише, че „правото” на мнозинството не е „правота” на мнозинството”, както и че „мнозинството е количество, а количеството не може да роди качество”.
Съзнавайки своите слабости, които лесно могат да се превърнат в опасност за обществото, при израждането ѝ във формална процедура, Демокрацията е въвела за оптимизирането си поне четири допълнителни условия:
1. Тези, които са повече, да са колкото се може повече;
2. Тези, които са повече, да изразяват своето мнение колкото се може по-информирано;
3. Тези, които са повече, да зачитат мнението на онези, които са по-малко и да инкорпорират от него в своите решения онова, което е полезно за цялото общество;
4. Тези, които са повече, да изолират и да не допускат крайни, радикални, опасни за обществото, човеконенавистнически и други подобни мнения да могат да влияят на вземането на решения.
Съблюдавайки тези четири допълнителни условия, Демокрацията успешно отстояваше себе си, самооптимизираше се и спомагаше за развитието и социалната кохезия (солидарност, сплотеност, сцепление). И в същото време се разграничаваше от режими, които чрез формалните демократични процедури имитираха демократично взети решения — включително формалната (механична) „демократичност” при идването на власт на Хитлер и „общонародното” утвърждаване на волята на Сталин.
А днес – днес тези, които са повече са всъщност малка, непредставителна извадка от обществото.
На първия тур Партията на властта обяви безапелационна победа, но при 40% гласували и с 30% от гласовете, тя спечели изборите с 12% от всички, които имат право на глас Едва с. 12%!
Ето днес, в София, при 36% активност и 50% от гласовете, това са 18% от всички, имащи правото на глас. Голямата победа е с гласовете на по-малко от една пета от избирателите.
Можем да видим радикално отстъпление и от другите 3 условия.
Ето защо колкото по-формална и по-фасадна е демокрацията, толкова по-опасна е тя за … демокрацията.
Активните малцинства, които чрез гласа си натрапват волята над пасивното мнозинство, не наказват за некомпетентно управление, те не наказват и за корупмирано управление. А като не наказват за некомпетентно и корупмирано управление, те правят управлението още по-некомпетентно и по-корумпирано, защото се оказва, че некомпетентността и корумпираността не са управленски грехове.
Когато некомпетентността и корумпираността не са вече и повече управленски грехове, тогава се губи самият смисъл на демократичното управление. Губи смисъл самата същност на демокрацията. Тя се превръща в перфектно средство за възпроизвеждане на едни елити, за създаване на самодоволна прослойка от изборни аристократи, които знаят, че преизбирането им се определя не от това как управляват, а от способността с всички възможни средства да печелят избори. Да използват лекарството на демокрацията – изборите, като отрова за демокрацията.
Това променя самите правила на демократичната игра. При тези променени правила недемократите винаги ще бият демократите.
В този смисъл драмата на хората, които са едновременно и десни, и демократи (защото има десни недемократи и леви демократи) бе не, че останаха без избор, т.е. трябваше да избират между чумата и холерата, образно казано, а че са променени правилата на демокрацията, те са изпразнени от съдържание, станали са формални, дрънчат на кухо. И на пръв поглед се играе демократична игра, но тя е дълбоко недемократична.
Като в българския футбол – на пръв поглед се играе футбол, но това по дълбоката си същност не е футбол, а игра с предварително известен победител, защото за него свирят различно, не дават засади, дават дузпи, толерират го с всевъзможни средства. И не е никак странно, че и във все по-уродливата ни демокрация, и във все по-уродливия ни футбол почти от едно и също време започват да печелят едни и същи – тези, които имат монопола да тълкуват правилата на играта в своя полза. А когато някой има монополното право да тълкува правилата на играта в своя полза, той всъщност променя в своя полза правилата на играта и при тези променени правила гарантирано печели. Резултатът и при демокрацията, и при футбола е един и същ, когато се сравни с Европа – при демокрацията ние сме последнии все по-последни в Европа, при футбола ни бият жестоко в Европа – кой където ни хване и с все повече…
И друго – и при нашата демокрация, и при нашия футбол, Статуквото играе с двама кандидати, залага на две карти – първият кандидат, първата карта – те са за победителите, вторият кандидат и втората карта са за да не се допусне до финала някой от реалните претенденти. Това се случи днес в столицата. Статуквото победи. Защото нямаше как да загуби. То се погрижи да няма как да загуби. А когато Статуквото няма как да загуби, Демокрацията няма как да спечели.
Както казваме ние, математиците – в София се доказа това, което трябваше да се докаже.
Фейсбук
https://www.facebook.com/nikolay.slatinski/posts/3625996230774382
