Не гледам отдавна наложеното в БНТ още от времето на “соца” предаване “Панорама”. То не е мръднало и крачка напред по форма. В БНТ си харесват архаичната обвивка, наследството и говорещите музейни експонати от същия този “соц”. И канят известни българи, чийто живот е бил свързан с БНТ (че с коя друга телевизия да е бил свързан – може би със съветската, която, оказва се, Орлин Горанов много харесвал?!), да похвалят “майката” на всички телевизии в България.

Мога да бъда заподозрян, че се изказвам в стил “гроздето е кисело” защото също толкова отдавна съм забранен като коментатор в това предаване, макар самият аз мога да бъда определен като музеен експонат с близо 40 годишна история на своя коментаторски  опит в БНТ – но явно с днешни “неправилни позиции” от гледна точка на застиналия на този екран “соц”.

На подозиращите ме не мога да попреча, но истината е, че една от причините да не гледам “Панорама” е съчувствието ми към “маргиналите”, арестувани да изтърпят пред прожекторите и камерите цялото предаване без право на глас, за да им дадат някоя и друга минута време на финала.

Същевременно за мен е повече от актуален въпросът за маргиналите, които по-нататък в този текст няма да споменавам в кавички.

Отзвукът от снощното издание на “Панорама” ме информира, че в него любезно е дадена възможност на финансовия министър Владислав Горанов да потвърди, че не вижда нищо лошо в думата маргинали, която употреби по-рано на пресконференция по адрес на изключените от него надежди на самоосигуряващите се българи да получат под някаква форма държавна подкрепа в трудните времена на китайската пандемия.

Както става ясно, от него да мине, вече можел да размисли (и да се смили) над някои категории хора със свободни професии, които имат принос към “обществения интерес”. И изброил обущари, архитекти, артисти, адвокати…

Sutor, ne supra crepidam! (Обущарю, не по-високо от обувките), бих казал на раздавача на нашите пари по негово усмотрение според тяхната важност по някаква негова скала !

Случайно ли г-н министърът е “пропуснал” да спомене журналистите на свободна практика, как мислите?

Едва ли. Макар, че точно един сритан с обувките на властта журналист е в много по-трудно положение да се самоиздържа в България, отколкото обущарите, артистите, архитектите и артистите. Да те наврат в нишата на блогуването без право на помилване (освен ако не се пречупиш и целунеш ръката на “когото трябва”) е най-разпространената у нас форма на маргинализиране на свободните по дух и професия хора. Защото още не е открит начин човек да се прехранва от списването на блог, пък ако ще блогът да е по-популярен сред читателите от доста т.н. медии. Блогърът полага доброволен безплатен труд и никой ползвател не е длъжен да се грижи за прехраната на автора. Ако ще (да мре)!

Самоосигуряващият се автор на тези редове не се самосъжалява, макар да има всички основания като стриктен платец на своите задължения да очаква друго отношение от онези, които се разпореждат с приноса му за бюджета. Но има повод да сподели малко  от личният си опит какво значи да си журналист на свободна практика, оставен на свободно социално падане без никакви предпазни мрежи.

Няма да обяснявам как точно, но семейната мрежа е тази, която заедно с читателите на моите книги и на блога, помагат в моя случай да разреша неразрешимата задача как да оцеля и да не доставям удоволствие на маргинализаторите, желаещи да ме видят стъпкан от подкованите им обувки, пълзящ и просещ милост.

Така продължавам вече 14-та година, откакто се отказах от голямата си заплата в БТВ, доказвайки, че не парите ме мотивират, включително като отхвърлям всички подаяния под формата на оферти за друга, по-ниска платена работена работа. Бях се заклел, че няма да се продам евтино и сдържах дадената пред себе си дума. Сеирджиите и злобарите много се дразнят от този факт и ми вменяват “продажност”, клеветейки ме, че получавам някакви грантове – от лошите американци, разбира се. Какво да кажа на човечета, които съдят по себе си и чиято клеветническа увереност паразитира върху нежеланието ми да си губя времето по съдилища!

Но да оставим злонамерените на злобата им. От тях друго не може да се очаква. Но от онези, с които споделям възгледи, нагласи и манталитет, наистина не мога да се абстрахирам лесно (макар да ми се налага), когато участват в моята маргинализация чрез отказ от солидарност. Не желая да ги споменавам, а още по-малко да ги изброявам.

В крайна сметка не съжалявам, че съм маргинал за Горанов, за когото журналистите на свободна практика попадат явно в най-низшата ниша на кастата на недосегаемите. Благодаря за този кастинг и за комплимента да съм толкова категорично далеч от неуважемото от уважаващия себе си човек статукво!