Колко турски лири струва Илияна Йотова?

Мартин Табаков

Помните ли рекламите на тоалетна хартия, които нашенецът трябваше да асимилира, докато набожда краставици и домати на върха на вилицата си и облагородява небцето си с ракия?

Сиреч вечеря си човекът, докато телевизията го осведомява кое колко пласта е, какво попива и каква е устойчивостта на консистенцията от целулозните фибри.

Същият ефект върху мен имат кадрите, в които комунисти лицемерно се кръстят в Църква.

Случи се така, че с вицепрезидента Илияна Йотова да се озовем в Турция по едно и също време. Тук ще отворя една скоба: докато турските митничари пунктуално се интересуваха от документите ми, българските – от съдържанието на багажника на колата. За първи път видях пръсти, болни от шизофрения: турският ефенди така огъваше личната ми карта, сякаш бедната пластика е гимнастичка.

Българските политици също са вид гъвкава пластика, която мимикрира при всякакви обстоятелства. Като Илияна Йотова, непривично кръстеща се в храм. Ясно е, че за нея това е професионален ангажимент и нищо повече от това. Дали ще посети пазар или Църква й е все тая; прави го с еднаква емоционална впечатлителност.

Мисля, че с по-голяма емпатия могат да се вадят картофи от нива. Но не е луд този, който яде баницата. Виновен е българският народ, който е повелил тя да го представлява пред другите народи и я е изпратил на 130 годишнината от полагането на основния камък на „Св. Стефан”, българската желязна Църква в Истанбул.

Да, знам. Не бива така: да се щипе нашенецът. Ако ще има интервенция спрямо него, най-много да се намести възглавницата под главата му, та да не му убива в съня. Но не и да бъде изваден от торпора му с някоя крива дума, нечестиво внушение или шут в топките.

Затова родните националисти са като квачки, когато стане дума за нашенеца: седи си, значи, българският националист и със задник топли егото на сънародника си, за да може, когато това его се излюпи, да е с енергичен крясък. Така се възпитават вълци по българските пътища и овчици по гръцките. Патриотизмът си е патриотизъм, ама глобите в евро са си глоби. Но българинът не трябва да се укорява, а само да се насърчава; дори и когато метаболизмът му, физически и духовен, е охлузен и стихващ.

„Аз съм от вашите”, казва на развален български нашенец в турско. Извинява се човекът, че макар да разбира български, все по-трудно го говори. Слага ръце на гърди и се кланя. По-късно момиче от един ресторант споделя, че баба й е българка от Шумен. Тя, момичето, е всичко в ресторанта – и сервитьорка, и мениджър, и счетоводител.

Не защото там няма хора, напротив, хора в турско бол и всички са разхвърляни. Но си мисля наум, никак не политически коректно, че момичето е хванала много от гена на баба си; кадърна кадън. Не знае капка български, но говори с душа. На изпроводяк – след като е скочила да ни изпрати – ни казва: Бог да ви благослови.

Не знам кой е богът й, вероятно Аллах. Но за разлика от Илияна Йотова, тя си има Бог.

В шпатулата с баклави, с която сатаджъ се пресяга през дюкяна си, за да почерпи с баклава, няма теологични конотации. По-скоро малко бизнес, малко манталитет. Но за комшии продавачът черпи от по-хубавата баклава, с шамфъстък (стига да не сте гърци, разбира се). И този се кланя, въпреки че не е от нашите.

Не знам дали българските националисти ядат баклава. Аз не.

Аз предпочитам соленото пред сладкото и това е най-маргиналният ми конфликт с днешна Турция. Липсата на свинско и цените на алкохола са ми сред другите бели кахъри с нашите съседи (ракията, ако смееш да занесеш такава през границата, е „валута”, която турците приемат; не знам дали турските националисти са изпили повече нашенска ракия или българските националисти са изяли повече баклава).

Високият акциз на спиртните напитки е част от почерка на тяхната политика, диктувана от две десетилетия насам от стандартите на ислямизма от Касъмпаша, някога бедняшкият квартал на Ердоган в Истанбул. Като антитеза на последния пък стои секуларният богаташки Нишанташъ на Орхан Памук.

Турското общество страда от раздвоение на личността, което в най-синтезиран вид виждам в брандираните с лика на Ататюрк автобуси, превозващи децата към местния Имам Хатип.

Не обичам сладките неща, без значение дали са за физическа или електорална консумация. Особено ако някой тръгне да ми рекламира политик все едно продава тоалетна хартия. Не вярвам в трипластовите, попиващи и с уникални целулозни фибри политици. Затова и червата ми не понасят комунисти в храмове, застинали в сценичен утилитаризъм. Даже пред Илияна Йотова предпочитам баклава. И от двете ще ме заболи глава, но поне от прекомерното сладко няма да ме боли два мандата.

Единственото нещо, което е по-евтино от турския хляб (4 турски лири, под 50 ст.), са комунистите в Църквите.

Колко турски лири струва Илияна Йотова тогава?

Ще ви кажа обаче колко струваше ремонтът на „Св. Стефан”, в който Илияна Йотова театралничи смирено пред камерата днес. Около 16 милиона турски лири (по тогавашния курс, около 3.5/3.6 млн. евро). Почти цялата сума – около 85/90% – бе предоставена от Ердоган.

Но това не го казвайте на нашите националисти.

Снимка: БТА