Грешките и отговорностите на българските правителства за българските земи в Македония и Добруджа по време на Балканската и Междусъюзническа война 1912-1913 г.

Предстои да честваме през октомври началото 100 годишнината на славната Балканска война 1912-1913 г. покрила с бойна слава знамената на българската армия. Това е единствената война зад която като един стоели всички български политически партии по онова време и като един се изправил и целият български народ.

Войната обединявала националните, политическите, духовните и стопанските стремежи на бълагрския народ, но договорките на царя и политиците-наши и чужди подготвили следващата война, която донесла на България капитулация, загуби на големи свои територии и  човешки жертви над 66 000 убити българи и ранени около 103 000 души, икономически и финансови загуби за около 2 млрд. лева.  Около милион българи остават в земите, завладени от бившите български съюзници – Сърбия и Гърция, и са подложени на национална дискриминация. В България търсят убежище близо 250 000 бежанци. Граденото с десетилетия българско училищно и църковно дело във Вардарска и Егейска Македония е унищожено, а Източна Тракия е обезбългарена.

Акад. Иван Евстратиев Гешов е български политик, водач на Народната партия. Той е министър-председател на България в 32-ото правителство (1911-1913). Гешов е председател на Българското книжовно дружество (1898-1911), Българската академия на науките (1911-1924) и Българския червен кръст (1899-1924).

Гешов е народен представител няколко Обикновенни и в две (III. и V.) Велики Народни събрания и председател на XI (1901) и XIII (1913) Обикновено Народно събрание.

Иван Гешов е роден в Пловдив в семейството на Евстрати Иванов Гешов и Харитина Нешева. Учи в Пловдивското класно училище "Св.св. Кирил и Методий" при Йоаким Груев, Н. Ковачев и изучава освен задължителните предмети три чужди езика, статистика и рисуване.

През 1865 баща му се премества в Манчестър, където открива клон на семейната търговско-финансова къща; с него заминава цялото му семейство. Иван Гешов учи в Оуенс колидж и в университета Виктория. Макар и чужденец, печели общобританския конкурс по английски правопис, за което е удостоен с честта да пие чай с кралицата. Член е на градското литературно дружество и на манчестърския дискусионен клуб. След това няколко години работи в кантората на баща си в града. От престоя в Англия у Гешов остава убеждението за голямата важност на общественото мнение при определянето на политиката на една страна, както и мисълта, че "най-добрата гаранция за доброто управление е един просветен народ".

През 1872 с европейско образование и опит в банкерските дела Иван Гешов се завръща в Пловдив.  По време на Априлското въстание Гешов се включва в акциите за набиране на помощи за населението на пострадалите райони и активно участва в инициативите пред Европа за защита на българските интереси. От пловдивските първенци е натоварен да предоставя сведения на дошлите чужди анкетьори във връзка с разгласяване на зверствата след въстанието. Пише доклад за търговията в Южна България, поискан му от американския генерален консул в Цариград Юджийн Скайлър, който доклад изключително добре приет в САЩ. От Вашингтон идва предложение за поста "Почетен Вицеконсул на САЩ" в Пловдив. Гешов не се възползва от поканата, която би му осигурила закрила пред турските власти. За свои публикации във връзка с Априлското въстание в английския вестник Таймс той е арестуван и осъден на смърт, но след намесата на британското посолство и лично на лорд Едуард Хенри Дерби, министър на външните работи на Англия, е помилван. Присъдата е заменена със заточение в Халеб, в днешна Сирия.

В края на март 1878 Иван Гешов се завръща в освободена България, която се нуждае от всичките си достойни синове. Още преди завръщането си Иван Гешов е избран от пловдивчани за председател на Окръжния съд.

След Освобождението на България Иван Гешов е един от водачите на Народната партия в Източна Румелия. Той е първият председател на Областното събрание в областта (1879-1880) и директор на финансите (1882-883). От 1883 живее в София, където става директор на Българската народна банка (1883-1886). Участва в преговорите за сключване на Букурещкия мирен договор (1886) и го подписва за българската страна. След преврата от 1886 участва в третото правителство на Петко Каравелов и първото правителство на Васил Радославов.

След падането на Стефан Стамболов през 1894 се включва в новосъздадената Народна партия. Гешов е министър на финансите във второто и третото правителство на Константин Стоилов (1894-1897), а след неговата смърт през 1901 оглавява партията.

От 1911 до 1913 Иван Гешов е начело на коалиционно правителство на Народната и Прогресивнолибералната партия. По това време е образуван Балканският съюз и е водена Балканската война (1912-1913).

В основата на изграждащия се Балкански съюз залегнали отношенията между България и Сърбия. Преговорите между двете страни се активизирали през есента на 1911г.

На 29 февруари 1912г. бил сключен съюзен договор и тайна конвенция (на 29 април) между България и Сърбия за война с Османската империя и подялба на Македония с руско посредничество. Двете страни поемат задължението да си окажат взаимна помощ в случай на нападение от трета държава. Предвиждало се при евентуален конфликт, България да участва с 200 000 души, а Сърбия със 150 000 войници. След успешна война срещу Турция в българските граници трябва да влязат всички земи на изток от долното течение на р. Струма и Родопите, а Сърбия получава териториите на север и запад от Шар планина (Косово и Новопазарския санджак). Идеята за автономия на Македония е приета половинчато, като в случай на невъзможност да се осъществи, се предвижда нейната подялба. България получава земите на югоизток от линията Крива паланка – с. Гъбовци на Охридското езеро. Териториите между тази линия и Шар планина се определят като “спорна зона”, чието притежание трябва да се реши след войната. При неразбирателство ще се търси решението на руския император Николай II. Тайната конвенция предвиждала България да покрие най-тежкия сектор на предстоящата война – Одринска Тракия.

След като постига споразумение със Сърбия, българската дипломация обръща внимание на Гърция, Румъния и Черна гора. При евентуална война с Османската империя Гърция няма да остане безучастна, което прави предварителното споразумение наложително.

На 26 май 1912г. се сключва и съюзен отбранителен договор и тайна военна конвенция между България и Гърция за срок от три години. Военната конвенция предвиждала България да предостави 300 000 свои войници, а Гърция – 120 000. Договорът не разглежда териториални проблеми и с това става основа на бъдещ конфликт.

През август 1912г. се сключва и устна спогодба между България и Черна гора за война срещу Османската империя. България се задължава да окаже финансова помощ на Черна гора.

Отказът на България от възприетия принцип на неделимост на Македония би трябвало да бъде обвързан с пълна дипломатическа осигуреност, за да може да бъде сигурна, че ще получи преобладаващата част от Македония, населена с българи. Останалите балкански държави също искат подялбата на Македония. Естествено е Гърция да иска част от Македония, тъй като там живеят много гърци. Солун е град със смесено население, но той е стар гръцки град и гърците с основание претендират за него. Що се отнася до Сърбия, тя няма друга посока за териториално разширение освен към Македония и затова нейните претенции там непрекъснато се увеличават. Един от главните проблеми на Сърбия е, че тя няма излаз на море и единственият начин да получи такъв излаз е чрез осигуряване на свободен достъп до пристанището на Солун. Това я кара да поддържа винаги добри отношения с Гърция. Друг вариант е Сърбия да получи излаз на море през Албания, но тук се намесват великите сили и специално Австро-Унгария, в резултат на което там се създава Албания именно като пречка на сръбската експанзия на Адриатика. Румъния иска компенсации за т. нар. власи в Македония. Тя няма от кого другиго да ги получи, освен от България, и няма къде другаде да ги получи освен в Добруджа.

В договорната система на Балканския съюз България нарушила принципа за неделимост на Македония и приела нейната подялба с останалите балкански държави. Един от недостатъците на договорната система на Балканския съюз били е, че той е изграден на основата на двустранни договори на България с останалите балкански държави. Същевременно България поела основната тежест на войната срещу турските сили в Източна Тракия, а в Македония, за чието присъединяване тя има най-силни претенции, остават да воюват нейните съюзници. В договорите липсват и ясни териториални клаузи относно бъдещото разделение на завзетите територии.

Като цяло България не се осигурява предварително  в Македония и това дава основания за следващи претенции на нейните съюзници. Главната цел на България във войната е Македония, а именно там тя не се осигурява дипломатически.

На 17 септември 1912г. България и останалите съюзници мобилизирали армиите си. Антантата и Тройния съюз се опитали да разрешат спорните балкански въпроси по мирен път. С тази цел на 25 септември 1912г. Австро-Унгария и Русия изпратили нота до противостоящите страни с искане да решат проблемите по мирен път.

На 26 септември Черна гора скъсала дипломатическите си отношения с Турция и започнала военни действия срещу нея. На 30 септември балканските съюзници връчили нота на турското правителство с искане за реформи в срок от 6 месеца по член 23 от Берлинския договор. Реформите включвали административна автономия с изборни областни събрания в европейските вилаети, генерал-губернатори чужденци, жандармерия, свобода на образованието, местна милиция, висш съвет по реформите при великия везир с участието на християни и под надзора на посланиците на великите сили. Турското правителство отхвърлило исканията и скъсало дипломатическите си отношения със съюзниците.

На 5 октомври България, Сърбия и Гърция обявяват война на Османската империя.

Българската общественост посрещнала с въодушевление войната и я приела като възможност за постигане на националното обединение. Войната обединявала националните, политическите, духовните и стопанските стремежи на бълагрския народ. Характерът на войната бил освободителен. Няма българска партия, която да не подкрепя войната за освобождение на българите под турска власт.

След началото на войната на 5 октомври 1912г. българските войски започват настъпление по линията Одрин-Лозенград. След ожесточени боеве турците понесли поражение при Гечкенли, Селиолу, Ескиполос, Петра, Кайпа и др. Турското отстъпление се превръща в бягство. На 11 октомври 1912г. крепостта Лозенград се предава без бой, обсадена е Одринската крепост. На 18 октомври е преодоляна турската отбранителна линия Люлебургас – Караагач – Бунархисар, на която са съсредоточени около 130 000 турски войници. Турските войски отстъпват на последната укрепена Чаталджанска позиция. Българските войски излизат на Мраморно море и са на 40 км. от Истанбул. Същевременно втора армия на ген. Никола Иванов обсажда напълно Одрин.

Споразумението за примирие сключено на 20 ноември 1912г. предвижда примирие между България, Сърбия  и Черна гора от една страна и Турция, от друга страна, което ще продължи докато се водят преговорите за мир. Гърция отказва да се включи в споразумението. Самите преговори е предвидено да започнат след 10 дни в Лондон. Българската делегация на конференцията за мир в Лондон е ръководена от председателя на Народното събрание д-р Стоян Данев.

Конференцията е открита на 3 декември 1912 г. в двореца “Сейнт Джеймс”.  Първото заседание има тържествен характер, конференцията на посланиците на Великите сили започва на следващия ден - 4 декември. На 10 декември Ст. Данев внася предложението на съюзниците, в което се иска отстъпване от всички османски територии на запад от линията Мидия (на Черно море) - Родосто (на Бяло море) и на островите в Егейско море, независимост на Албания, отказ на Турция от Крит, военна контрибуция. Турската делегация проявява неотстъпчивост и отказва това предложение.

Междувременно започват да се изострят и противоречията между делегациите на съюзниците. България  основателно иска Пиринска, Вардарска и Егейска Македония, както и Одринска Тракия. Сърбия обаче отказала да се съобрази с подписания българо-сръбски договор и отстоявала принципа на “фактическа окупация”. Това означавало към Сърбия да бъдат присъединени всички земи, върху които имало нейни окупационни войски, в това число и “спорната зона” в Македония. Същевременно Гърция обявява искания за  Егейска Македония.

Българските войски спрели настъплението на турците и след продължителна подготовка на 13 март 1913 г. заедно с придадените им сръбски военни части са превзели (за три дни) ”непревземаемата” Одринска крепост. Това е постигнато чрез бързи атаки на участващите в битките войници и офицери, правилни командни решения и действия на българските генерали, които за първи път в човешката история са използвали самолети за бомбардиране на противниковата армия.

Дни по-късно (на 31 март 1913 г.) била подновена конференцията за сключване на мир в Лондон. Тази конференция е свикана, когато били изострени отношенията на „великите сили” и другите държави от Балканския съюз към България. Руският цар Николай ІІ не желаел повече да разговаря с измамника (който го завлякъл с 3 млн. златни франка) и саботьора на българо-сръбския договор цар Фердинанд и не го поканил в Петербург, където през февруари 1913 г. имало тържества по случай тривековното царуване на династията Романови. Австро-унгарският император Франц Йосиф заявил, че вече молил бога „да накаже лицемера Фердинанд”, а „Австро-Унгария щяла и без неговата помощ да се оправи на Балканите”.

Цар Фердинанд правил опити да промени негативното отношение на въпросните императори към него, позовавайки се на пълния разгром на турците при Одрин. Той продължавал да гледа на въпросната победа, като на  важна крачка по пътя за Цариград, където щял да провъзгласи имперска Кобургска династия. Тази натрапчива мисъл разпалвала въображението на цар Фердинанд и той ставал все по-нагъл в отношението си към другите монарси.  Проявявал глупава надменност и отблъскваща алчност за имоти.

Израз на тази алчност е и искането да бъде подарен на Кобургите гръцкият остров Самотраки.

Това станало по време на мирните Лондонски преговори  (през пролетта на 1913 г.) за разпределение на териториите, завладени от съюзните държави във войната с Турция. При тези преговори договорът за мир между съюзните държави и Турската отоманска империя бил изработен от посланиците на великите държави в Лондон. Цялостното му изготвяне било ръководено от английския министър на външните работи Едуард Грей.

На  23 март 1913 г. цар Фердинанд е пратил (без знанието на правителствения кабинет на Иван Гешов) до българските посланици в Лондон и Париж шифрована телеграма с указание да бъде предадена на правителствата на Англия и Франция. В телеграмата  е написано: „Понеже според предложените от великите сили условия за мира, въпросът за островите в Егейско море остава на тяхното решение, натоварвам Ви да направите постъпки пред правителството, при което сте акредитиран, да се отстъпи остров Самотраки лично на  Мен – един вид, като подарък; с това Силите ще ми направят голямо удоволствие, за което ще им бъда твърде признателен...”

Съдържанието на тази телеграма разкрива какъв срам и позор за българския народ е бил перверзният цар Фердинанд. В онзи съдбоносен момент той изобщо не се сещал за българските „национални идеали” и за освобождението на  „поробените братя” в Тракия и Македония, а е искал да придобие в собственост на своята династия, т.е. за децата и внуците си гръцкия остров Самотраки, върху чийто гол връх българската държава да му построи дворец (според гръцката митология там е бил дворецът на бога на морето Посейдон).

Почти всички европейски монарси вече гледали на цар Фердинанд като на клоун на Балканите. Той е станал за посмешище, след като се разчуло за отправената до правителствата на Англия и Франция негова молба да бъде подарен на династията му гръцкият остров Самотраки.

Хладно отношение към цар Фердинанд (а заради него и към България) проявявали и правителствата на Англия и Франция, с чиято помощ между Сърбия, Гърция и Румъния бил създаден съюз, насочен главно срещу България. 

Докато българската армия се сражава на Тракийския фронт срещу турските войски, Сърбия и Гърция окупират Вардарска и Егейска Македония. Завзета е и по–голямата част от безспорната зона и въпреки предварителните договорености Сърбия отказва да я върне на България. Нещо повече, на 1 май 1913 г. в Атина, капитан Йоанис Метаксас и полковниците Петър Пешич и Душан Туфегдич подписват военна конвенция за взаимопомощ в случай на война с България. В Югоизточна Македония се съсредоточава 90 000 –на гръцка армия, а в районите на Гевгели, Велес, Куманово и Пирот- 150 000 - на сръбска армия. Същевременно гръцкият флот се задължава да действува покрай северното крайбрежие на Бяло море. В Конвенцията са договорени и териториалните въпроси, след разгрома на България. Сърбия получава право над земите на север от линията Градец — Беласица — Перелик, а Гърция — южно от тази линия. По този начин страната ни се лишава напълно от новоосвободените земи в Македония. С навлизането на военни сили в началото на май е поставено началото на сръбско-гръцкия геноцид срещу македонските българи. Чети извършват насилия над мирното население, започват да действат военнополеви съдилища и се извършват военни репресии в Скопие, Велес, Битоля, Кукуш и Сяр. В този период гръцката армия опустошава около 160 български селища.

Сергей Дмитриевич Сазонов е руски държавен деец, министър на външните работи на Руската империя (1910 – 1916). Той е дворянин, земевладелец в Рязанска област. Завършва Александровския лицей, оженва се за Анна Борисовна Нейдгард, сестра на съпругата на Пьотър Столипин.

1883г. постъпва на служба в Министерството на външните работи, от 1890 е врори секретар на посолството в Лондон, от 1894 е секретар на мисията във Ватикана, от 1904 е съветник в посолството в Лондон, а от март 1906 е министър-резидент при Римския Папа. През 1907  г. е назначен за посланик в САЩ.

На 26 май 1909 г. след т.нар. „скандал в Бухлау“ е назначен за заместник-министър на външните работи на мястото на Николай Чариков за засилване на външен контрол върху дейността на министър Александър Изволски.

На 8 ноември 1910 г. е назначен за министър на външните работи. Заема поста на министър на външните работи със съдействието на Пьотър Столипин. В съветът на министрите е част от либерално крило. Същата година, получени в офиса на камерхер на Двора на Негово Имперско Величество.

На 1 януари 1913 г. е назначен за, назначен за член на Държавния съвет. През пролетта и лятото на 1913г. има големи заслуги за поражението на България в Междусъюзническата война и териториалното й орязване за сметка на Сърбия, Гърция, Румъния и Турция.

На 7 май 1913 г. българският премиер Иван Гешов получава телеграма от руският министър на външните работи С. Д. Сазонов, който съветва Струга, Крушово, Велес и Кратово да се предадат на Сърбия. Последват още два телеграми на 13 и 14 май със същите искания. На 18 май исканията на руска страна са отхвърлени.

На 15 май 1913 г. македонската емиграция връчва меморандум против сръбските и гръцките насилия над македонските българи на посланиците на Великите сили в София.

Под натиска на Русия, Англия и Франция през май 1913 г. в Лондон бил подписан подготвеният договор за мир между съюзните балкански държави и Турция. По силата на този договор България получила земи (включително Одрин), с които нейната територия се увеличавала двукратно. Цар Фердинанд бил недоволен от подялбата, в дъното на която била Русия (а не неговата покровителка Австро-Унгария). Твърдял, че премиерът Иван Гешов бил направил „премного отстъпки” на Сърбия и още на другия ден му поискал оставката (чрез началника на тайната царска канцелария Страшимир Добрович).

На 2 юни 1913 г. бил подписан указ за съставяне на правителствен кабинет от лидера на прогресивно-либералната партия – русофила д-р Стоян Данев. С това назначение цар Фердинанд е целял да неутрализира Русия във водената от него политика за присъединяване (чрез война) на цяла Македония към България.

Прилагането на тази продинастична и недалновидна политика е предизвикало станалото (след 16 юни 1913 г.) безвъзвратно откъсване  на  Македония от България, а тогава е имало изключително благоприятен момент за мирно и трайно присъединяване на Македония към българската държава. Съгласно с Българо-сръбския договор (от 29.ІІ.1912 г.) по-голямата част от македонските земи били отстъпени от правителството на Сърбия на българската държава, а останалите територии е трябвало да се разпределят между двете страни от руския император Николай ІІ, който (ако се съди по негови изказвания и телеграми на руския външен министър Сазонов) е имал по-голямо доверие на министър-председателя д-р Стоян Данев, отколкото на  сръбския премиер Пашич. Това обаче е в разрез със съдържанието на телеграмите на руският външен министър Сазонов до българският премиер Иван Гешов, в които той съветва да се предадат на Сърбия -  Струга, Крушово, Велес и Кратово. Нещо, което бива отхвърлено от правителството на Гешов за разлика от отстъпките за Румъния и отстъпването на Силистра пак под руски диктат.

Руският император и външният министър на Русия Сазонов били категорични, че териториалният спор на българската страна със Сърбия ще се реши (от върховния арбитър император Николай ІІ) само въз основа на подписания (29.ІІ.1913 г.) Българо-сръбски договор. Подчертавали са, че по този въпрос Русия като арбитър ще порицае нарушаващото договора сръбско правителство и ще се произнесе безусловно в полза на българската страна.

В дните на българския поход към Цариград на 21.10.1912 г.руският външен министър С. Сазонов заявява: „Между България и Румъния по взаимно съгласие трябва да стане една поправка на границата, за да се даде на Румъния едно справедливо удовлетворение за нейното лоялно държане през време на войната.”

Така Русия дава мощно рамо на румънските претенции към България. Самият С. Сазонов упорито заработва да спечели Румъния на руска страна, което признава и в спомените си, публикувани след болшевишката революция, когато е емигрант във Франция.

Но С. Сазонов не е сам в противобългарския поход на руската дипломация за откъсване на Южна Добруджа от България. Посланикът на Русия в Букурещ Николай Шебеко получава инструкции от Петербург да работи за укрепване на приятелските отношения с крал Карол и неговото правителство. И той започва да действа против България.

На 27.10.1912 г. българският пълномощен министър в Букурещ Калинков съобщава на министър-председателя Ив. Гешов, че Н. Шебеко след разговор с краля му внушава следното: „България трябва да заяви по принцип съгласие да даде на Румъния поне погранична ректификация, инак Румъния ще предприеме мерки за своите интереси преди края на войната - вероятно мобилизация.”

И колегата на Н. Шебеко в София Анатолий Неклюдов е на румънска страна. Румънският посланик признава във връзка с неговите антибългарски действия следното: „Твърде активно и твърде откровено Неклюдов се е заел от самото начало на кризата да поддържа нашето гледище, да подкрепя като Сазонов правото ни на компенсация.”

Въпреки румънския натиск България е непреклонна по въпроса - не може да преговаря с Румъния на такава основа, за териториални отстъпки. В края на 1912 г. и в началото на 1913 г. Ст. Бобчев долавя огорчението на С. Сазонов (прераснало в раздразнение) от твърдата позиция на София по добруджанския въпрос.

Уверено в руската подкрепа, на 25.11.1912 г. румънското правителство за пръв път след 1878 г. внася в събранието предложение за корекция на добруджанската граница и отместването й до линията Тутракан-Балчик. Започват официално румънските шантажи и изнудване на България и то в момент, когато тя води тежка война с Османска Турция.

На път за конференцията в Лондон на 26. 11.1912 г. вторият човек в управляващото русофилско мнозинство в София д-р Ст. Данев се спира в Букурещ. Среща се с министър-председателя Т. Майореску и крал Карол. Обявява, че България няма аспирации към Северна Добруджа, и изразява готовност да признае църковно-културната автономия на куцовласите в Македония. Не приема обсъждането на въпроса за компенсация и промяна на границата. Отказът му обаче не е категоричен. Склонен е да отстъпи на Румъния поне Силистра, но счита, че преговори по този въпрос трябва да започнат след сключването на мира с победената Турция. Д-р Ст. Данев заявява в Букурещ: „Ще има може би възможност да се разберем!”, което дава основание на румънския крал да заяви: „Гласът на Румъния ще бъде чут!”.

Защо д-р Ст. Данев не защитава твърдо българската позиция в Букурещ? Причината е само една: знае, че Русия не ги подкрепя, а той е краен русофил и като такъв „не прави политика с Русия”, т.е. възприема изцяло нейната. С поведението си д-р Ст. Данев дава повод на румънците да смятат, че преговорите официално са започнали и България е слаба и ще отстъпва.

От силите на Антантата по добруджанския въпрос само Англия е по-благосклонна към България. В английския печат по това време излизат серия от статии, които осъждат румънското поведение към България. В. „Дейли График” пише: „Всеки честен човек трябва дълбоко да се възмути от опита на Румъния да изтръгне териториални отстъпки от България, заплашвайки я, че ще подпомогне турците против каузата на християнството на Балканския полуостров.”

Във в. „Дейли Нюз” публицистът Харолд Спендер сравнява действията на Румъния с тези на крадец, грабнал дрехите на човек, който се е хвърлил в реката да спасява дете.”

В средата на декември 1912 г. в Лондон започват преговори на България с Румъния за изглаждане на спора. От българска страна те се водят от д-р Стоян Данев.

Съотношението на силите е неравностойно. Румъния действа от позиция на силата, защото има подкрепата на всички велики сили, особено на Русия, Франция и Австро-Унгария.

На 21.12 1912 г. С. Сазонов телеграфира на руския пълномощен министър Ан. Неклюдов в София: „Заявете на г-н Гешов, че ние отсега нататък не можем да съчувстваме на упоритостта на софийския кабинет, не искащ да постави на практическа почва преговорите с Румъния, която досега е държала най-лоялно поведение спрямо България.”

Преговорите вървят мудно и продължават цял месец. Причината са максималистичните искания на румънската делегация. Д-р Ст. Данев също носи вина за протакането им.

След заплахите на С. Сазонов Ив. Гешов е принуден да приеме плана на д-р Ст. Данев.

Насърчена от руската подкрепа, Румъния вече открито иска за себе си българския град Силистра.

На 2/15 януари 1913 г. на гара Караагач се провежда Коронен съвет под председателството на цар Фердинанд. В него участват всички български министри без Теодор Теодоров и генералите Михаил Савов, Иван Фичев, Васил Кутинчев, Никола Иванов, Радко Димитриев и Стилиян Ковачев. Една от темите, която се разисква, е тъкмо спорът с Румъния. Констатира се, че отношенията с Румъния сериозно са се влошили и има потенциална заплаха да прераснат във война.

Предвид невъзможността на България да води война на два фронта - тази с Турция не е завършила, а се очертава и нова с Румъния заради Добруджа - е решено да се допусне ректификация на границата с Румъния, но без да се отстъпват градове.

Това, че Русия е главният виновник за териториалното осакатяване на България в Добруджа, личи от телеграмата на Ив. Гешов до д-р Ст. Данев в Лондон и до Т. Теодоров в Петербург от 3.01.1913 г. В нея се казва: „...След зряло и всестранно обсъждане на шестимата генерали под председателството на Н. В. Царя от уважение към Русия и с риск да жертваме популярността, а може би и бъдещето на двете ни партии, ние се съгласяваме да последваме съвета на Сазонов.” Тук е предателството на българското русофилско правителство Гешов - Данев, което жертва предварително българска земя, срещу което поставя условие на Русия да иска застъпничеството й за споровете със „съюзниците - разбойници” Сърбия и Гърция.

Особено силен натиск върху България упражнява Русия. На 30.01.1913 г. С. Сазонов иска България да отстъпи Силистра и територия на юг при Шабла на Черно море. Това предизвиква силно негодувание в София. Отчаян, министър-председателят Ив. Гешов пише на Ст. Бобчев: „… Никога не очаквахме подобно внушение, след като приехме всичко, което той (Сазонов - б. а.) ни препоръча.”

Огънал се пред руския натиск, Ив. Гешов губи енергия да защитава българските интереси. Заявява на румънците, че България няма да се противопостави, ако окупират с войска Силистра. Това вече е престъпление. Министър-председателят на България се отказва да защитава териториалната цялост на държавата.

На 2/15.02.1913 г. цялото българско правителство приема загубата на Силистра. На този ден русофилите открито капитулират. Вестникът на партията на Ст. Данев „България” открито заявява, че признава правото на Румъния да претендира за българска земя”. Фактически русофилите се съобразяват с руския диктат върху България по добруджанския въпрос.

На 11/24 февруари 1913 г. с надежда в справедливостта на силите България приема намесата им. Поставя обаче условие - Румъния да се задължи предварително да приеме решенията на „европейския концерт”. На 13/26 февруари 1913 г. българското правителство приема идеята посредничеството да стане в Петербург. Разчита се на благосклонност на „освободителката” Русия.

Решението за мястото на провеждане на бъдещата конференция е погрешно с оглед българските интереси.

Управляващите русофили или не познават добруджанския въпрос, създаден изкуствено от Русия в наша вреда, или се правят, че не виждат руските действия за подкрепа на Румъния. Русия води своя политика на Балканите и тя не е пробългарска, а обратно – антибългарска.

И за да няма съмнения, че това е така, на 8/21.03.1913 г. С. Сазонов съветва България да отстъпи на Румъния Силистра с укрепленията и двата триъгълника.

Правителството в София е силно разтревожено и отправя последен апел към Русия „да не позволява подобна ампутация на българската територия”. Това е емоционален апел на българските русофили към чувствата на „освободителката”, който остава глас в пустиня. Русия следва своя антибългарска политика и за нея са важни интересите й, а не чувствата на управляващите в София български русофили.

Петербургската конференция се открива на 18/31 март 1913 г. В нея от името на Великите сили участват: от Германия - граф Фридрих Пурталес, от Австро-Унгария - граф Турн, от Италия - маркиз Андреа Карлоти, от Англия - Джордж Бюкенън, от Франция - Теофил Делкасе, и от Русия - Сергей Сазонов, който е и председател на форума.

Конференцията провежда общо 6 заседания, с прекъсвания от по 3-4 дена между тях.

Още на първото заседание се очертава, че българските права над Силистра не могат да бъдат защитени, защото много малко са българските приятели и поддръжниците на справедливостта.

На 26 април/9 май 1913 г. протоколът е подписан и конференцията е закрита.

Това е един от най-трагичните дни в историята на добруджанци и най-вече на жителите на Силистра. Градът с една околност от около 3 км е откъснат от България и преминава към Румъния. За пръв път от началото на войната с руско одобрение България е териториално ампутирана. Това е зловещ предвестник на бъдещите подобни събития през същата 1913 г. България губи цветущ български край, част от Добруджа, и дори не получава никакви придобивки насреща. Причината е пак в Русия, която има основната „заслуга” за налагането на това крайно антибългарско решение в Петербург на 26 април 1913 г.

Русофилите открито се радват на своето предателство. След конференцията в Петербург Ив. Гешов подчертава: „Нашата дипломация изпълни своя дълг при преговорите по спора с Румъния по начин, достойнството на който се констатира от Великите сили.”

Освен предателство с отстъпването на Силистра на Румъния русофилите нарушават и действащата Търновска конституция, която предвижда промените в държавните граници да се одобряват от Велико народно събрание. Но е война и няма време за провеждане на избори за такъв парламент, а и изглежда е надделял страхът от падането им от власт. Защото кой народ би подкрепил управници, които продават и предават части от държавната територия?

Народът и опозицията са единни в осъждането на предателството на русофилите през 1913г.

През 1913 г. народът запява песента: „Попитай Данев министъра защо продаде Силистра?”

Разколническата политика на Австро-Унгария и на нейния балкански агент цар Фердинанд способствала за изостряне на териториалните спорове между съюзните балкански държави и за започване (на 16 юни 1913 г.) на балканската Междусъюзническа война. По внушение на царя и на дворцовите му служители български офицери и лидери на ВМРО призовавали за присъединяване на Македония към България чрез оръжие. Повод за това им давали гръцки и сръбски войски, които по време на войната с Турция окупирали по-голямата част от Македония, създавали свои органи за управление на македонските области и селища и преследвали българските екзархийски учители и свещеници. Освен това надъхани сръбски националисти в армията стреляли по български  военни части.

След като заел премиерската длъжност, д-р Стоян Данев успял само за броени дни да предизвика арбитраж за незабавно решаване на възникналите българо-сръбски тери-ториални спорове от руския император Николай ІІ, като изхождал от предпоставката, че в интерес на българската нация и държава е тези спорове да бъдат решени по мирен начин. С този правителствен ход бил сложен край на недоволството сред разположените на западния фронт изморени български войски, още повече че много от войниците, както пишело в една изпратена от фронта до правителството телеграма, „отказват да се бият срещу сърбите”.

Сръбският премиер Пашич също изразявал гледището, че не бива да се допусне война между съседните народи.  Насроченото за 17 юни 1913 г. заседание на сръбската Скупщина било изпреварено и обезсмислено от цар Фердинанд, който на 16 юни дал устно нареждане за започване на катастрофалната за България Междусъюзническа война.

В изпълнение на това царско нареждане на 16 юни 1913 г. помощникът на върховния главнокомандващ българската войска ген. Михаил Савов е издал писмена заповед за нападение на сръбските военни позиции в Овче поле и на р. Брегалница (Македония) от бъл-гарски войски. В отговор на това нападение (извършено сутринта на 17 юни 1913 г.) Сърбия, Гърция и Румъния съгласувано започват война срещу България. През дните, когато българската армия била подложена на огъня на гръцки, сръбски и черногорски войски, Турция завзела Одрин, а румънски военни части безпрепятствено прекосили Северна България и стигнали близо до София (Враждебна).

Българският премиер д-р Стоян Данев научил за въпросното българско нападение едва късно вечерта, когато получил от сръбската легация протестна нота. Той най-напред поискал обяснение от Главното командване, откъдето признали, че стълкновението е започнато без да е имало „предизвикателство от сръбска страна”.

Правителствата на Сърбия и Гърция, подкрепяни от Румъния, не приели направеното от д-р Стоян Данев предложение за спиране на започналата война. Те използвали дадения им от цар Фердинанд повод за наказване на България.

Докато правителството на д-р Стоян Данев работело за спасяване на мира, цар Фердинанд се готвел за война с Гърция и Сърбия. Привиквал лидерите на опозиционните партии и им говорел срещу Русия, която пречела за реализацията на „българската кауза” (присъединяването на Беломорска Тракия и Македония към България). Твърдял, че премиерът Данев е извикан в Петроград, за да бъде наложен на България „руският диктат”. Обвинявал българското правителство в сляпо подчинение на руските власти. Заигравал с местния патриотизъм, като се обявявал против всеки компромис, който би оставил българи извън пределите на майката родина

Същевременно възложил на генерали от щаба на войската да поръчат на фирмата на Ревах Леви да почисти и мебелира резиденцията (в бившето българско консулство) в Солун, откъдето възнамерявал да ръководи подготвяните бойни действия.

Войнствената политика на цар Фердинанд била активно пропагандирана от германофилската Либерална партия на д-р Васил Радославов. На състоялия се на 9 юни 1913 г. митинг той казал, че българското правителство не трябвало да преговаря със съюзниците, а с тях да се разправя чрез оръжие.

След като напуснал (1918 г.) България, цар Фердинанд признал пред австрийски министри и журналисти, че наредил да се атакуват сръбски военни позиции, понеже разчитал на обещаната му военна помощ от Австро-Унгария. Той твърдял, че „не би водил война”, ако австро-унгарският министър на външните работи граф Бертхолд не му бил „гарантирал” незабавно навлизане на австрийски войски в Сърбия.

Това е потвърдено и от ген Михаил Савов, който пред парламентарни анкетни комисии и в частни разговори твърдял, че на своя глава не е издавал заповед за нападение на съюзниците. В разговор с военни и журналисти той казал: „Заповедта не съм дал аз, само съм я предал, след като царят увери, че при първа размяна на изстрели между българи и сърби един австро-унгарски корпус ще премине Дунава”.

Очевидно поради даденото от главнокомандващия българската армия цар Фердинанд нареждане да бъде започната Междусъюзническата война се е стигнало до Първата национална катастрофа на България.

 

Използвани са материали от „Злодеянията на Кобургите в България“- Ангел Димов, „Уикипедия“, „България през Балканските войни“-Р.Вълчева и публикация на  Янко Гочев в

sitebulgarizaedno.com

Тома Томов

 

Редакцията на „Под лупа“ се извинява за евентуални пропуски и грешки. Засегнатите имат право на отговор.