Европа сложи край на авансите за кабинета

Розовият период между правителството и Европейската комисия приключи. Две години и половина комисията добронамерено приемаше, че правителството иска и работи за постигането на правосъдие и върховенство на закона. От огласения вчера доклад стана ясно, че вече не вярва в това. Констатациите й са за незадоволителни резултати и липса на посока. Посочват се проблемите в работата на разследването, обвинението, работата на Висшия съдебен съвет, подходът на Народното събрание при избора на неговата квота в съдебната власт. Директно се препоръчва реформа на ВСС и прокуратурата - свещените крави на съдебната ни система. Повече от 10 години те остават недокоснати от промени с оправданието, че решенията на Конституционния съд не позволяват намеса.

Докладът е логична последица от това, че правителството напълно загуби идея накъде върви реформата на правосъдието. След като бламира програмата на министър Маргарита Попова, министър Цветан Цветанов, който явно определя политиката на кабинета по този въпрос, предложи като алтернатива единствено медийни атаки срещу съда и конкретни съдии. Особено през последните няколко седмици обвиненията му към конкретни съдии, че са корумпирани и съзнателно и целенасочено обслужват мафията, станаха почти всекидневие. Използвайки силна риторика и... избирателно позоваване на факти.

Тези атаки са сериозен проблем. Ако искаме някога да имаме ефективно функциониращо правосъдие, много важно е българското общество да не остане с впечатление, че атаките срещу съдии са елемент от нормалното функциониране на една демокрация. Защото те не са по две прости причини. Първата е, че дават изкривена картина и намаляват шансовете ни да имаме добре работещо правосъдие. Втората е, че не са насочени към най-проблемните места в работата на съдебната система, а преследват тесни институционални и политически интереси.

Още от началото на мандата си министър Цветанов критикува съдиите основно за откази да разрешат задържане под стража на обвиняеми и понякога за оправдателни присъди. През последните седмици специален обект на неговите стрели стана и председателката на Съюза на съдиите - Мирослава Тодорова, която имала забавени дела.

Спорът по задържането на обвиняеми всъщност не е нов. След многобройни решения на Европейския съд за незаконно задържане българските съдии започнаха постепенно да прилагат общоприетите стандарти за арест. Нещо, което не е по вкуса на полицията. Привнесеното от Цветанов в този спор е персонализацията на атаките, изключително остър език и често, избирателно използване на фактите. Два произволни примера. Първо, съдът се атакува за споразумение, сключено от прокуратурата. И второ - Тодорова излезе виновна, задето прокуратурата не е установила, че обвиняем е бил действащ полицай при извършване на престъплението и е нужно военен съд да гледа делото. Именно този подход поражда сериозни възражения. Критиката към работата на съда е съществен елемент от функционирането на демокрацията. Тази критика обаче в никакъв случай не трябва да използва прийомите на спор с политическите опоненти. Позволим ли това, ще сме извършили институционално убийство на върховенството на закона. Разделителната черта между политически спор и критика на съда, ясно залегнала и в международното право, не е някаква привилегия за съда. Тя е гаранция за всички ни, че когато влезем в съда, ще получим правосъдие. Защото уплашен и унизен човек не може да бъде арбитър.

А ако позволим персонализираните, агресивни и избирателно използващи фактите атаки да станат норма в говоренето за съда, ще получим точно това. Институционалният отговор на нецензурираното политическо говорене и конфронтация в една демокрация е възможността всеки един от нас да гласува за този политик, на когото вярва. Такъв институционален отговор на персонализирани и пристрастни атаки срещу съда няма. Непремененото усилване на политическите страсти около работата на съда води само до едно - смърт на справедливостта. Именно затова критиката към съда трябва да бъде балансирана и добросъвестна по отношение на фактите.

Другият проблем с атаките на министър Цветанов срещу съда са мотивите. Те съвсем очевидно не са продиктувани от стремеж да бъде подобрено функционирането на правосъдието в България - нещо, от което болезнено се нуждаем, а от тесни политически интереси. Още от началото на мандата си правителството реши да не залага на стратегия на реформи на институциите, а на максимално публични, медийно отразявани полицейски акции. С очакване това да генерира одобрение от гласоподавателите.

Проблемите с тази стратегия са много. Качеството на полицейската работа далеч не е толкова високо, ранното медийно разгласяване на разследвания пречи на събирането на доказателства, ключовата роля в осъществяването на наказателно преследване е на прокуратурата, не на полицията, а проблемите в работата на обвинението са сериозни. В допълнение успешното реализиране на едно наказателно преследване в съда отнема време, а не на последно място проблеми несъмнено има и в работата на съда. Тази стратегия на правителството заложи много от политическия му капитал в полицейската работа и в резултат - полицейските грешки, които се превръщат в сериозен политически проблем.

Стратегията не е добре преценена и от гледна точка на приоритетите на обществото. Отвличанията и рекетът, с които основно ни занимават, са сериозни проблеми. Но не са единствените проблеми на българското общество, когато говорим за липса на справедливост и правосъдие. Липсата на правосъдие засяга повече аспекти от живота на обикновения човек - като липса на справедливо решаване на граждански и търговски спорове, измами, злоупотреби с власт от монополисти, и в по-общ план контрабандата и бича на прехода - корупцията.

Засега управляващите не дават сигнали за приемане на цялостна дългосрочна стратегия за реформа на правосъдието. Очевидно вече нямат никакви проблеми и с ВСС - органа, който реално има правомощията да промени начина на функциониране на съдебната система, но не го прави. Вместо това атаката е срещу председателя на съюза на съдиите, организация, която няма никаква управленска власт, но която има доблестта да изговори публично реалните проблеми в лошото управление на съдебната система. Надеждата е, че сега, когато към този глас се добави и този на Брюксел, нещо може и да се промени.

Йонко ГРОЗЕВ

Труд