Екранни храбреци
Христо Слави Рачев
Ако разполагате с изтънчен слух за честотите на клишираното дрънкане, трябва да са ви избили пъпки акне вулгарис от анализи на умници за някакво ново правителство. През това време народът не проявява признаци на умора, да мрази, завижда и ломоти глупости за руската агресия над Украйна. С едното ухо чувам строели нов затвор. Европейски, за коремести български крадци с папионки и бели якички; оборудвани с масички за мемоарна дейност, мивки алпака, едемска градина за самозадоволяване. И други екстри, които в пустеещото българско село са небивал лукс. Плюс гладолечебни и безалкохолни диети. Пряко запознаване с джендър недоимъка и преодоляването му с нови практики.
Живей и остави другите... да крадат. Такава е моментната снимка днес.
Гледам доста, политици, депутати от Нос Емине до Мелник имат същите подути кореми. Най-вече кметовете. Те са усвоили плувния стил бътерфлай на сухо. Изкачат на повърхността и разхвърлят, като американски пощальони, приготвените пачки суха народна пара: на дознатели, прокурори, адвокати и съдии – след това поемат жадно въздух и потъват в подземията на далаверите. Журналистите са изучавали етичния код, code of ethics на журналиста, но българската амнезия е ретроградна, изтрива всичко, щом чуе как плющи камшика по нечий задник. Точка първа в нашия етичен код е – ТОЧНОСТ – тоест, казвай истината бе колега, стига си го усуквал. Иначе, храбреят от екрана, геройски разпитват с въпроси дадени предварително под масата, за да последва лек бриз по чашата с вода.
Казано е – всеки идиот може да задава въпроси. И въпросите се сипят. Думине се търкалят. Телевизионната ни журналистика има световен принос в задаването на въпроси, където въпросителността е изчезнала. Няма я бе. Хем питат, ама и коментират, конфабулират, крадат от времето на поканения, безобразно дразнят зрителя, в слушалките продуцентите им крещят, млъкни ма /бе/, но те продължават да изграждат тези и контратези. Да се самоопровергават, назидават и укоряват някакъв неизвестен, метафизичен причинител на българския провал. Дидактика и псевдожурнализъм. Тук още няма мъже. Маскулинизирани жени запълват тяхната липса.
От предната страна на екрана зрителите се разболяха масово от агорафобия. Страх от излизане на площадите, пред кметството, на пазара на идеите, въобще на показ. Превърнали сме се в безстрашни войни в хола и виртуалните медии. Екранът е нашата фокална и фронтова линия. Отзад е домашният прах. Жено, сипи още едно. Такъв потиснат народ може да осъди невинен човек. Да натири дузина компетентни политици, да се оглежда и крещи: На смърт! Мафия…! Да целува предано ръце на бивши палачи и настоящи предатели. Да сипе исполински ругатни от тоалетната. Вижте ни само, всеки е прегърнал някакъв фалшив образ на политик, партия и желае моменталната смърт на останалите. На дръзналите да мислят различно.
Едно е сигурно, изчистеният до блясък от културни следи глупак, никога няма да разпознае достойния кандидат. Той блуждае в несретните си халюцинации. Така се движи човечеството. Бълбука, пъпкува и се плоди. Ще слуша в захлас кресльото, който обещава неизпълними неща. Вече е късно и за българско правосъдие. Не остана здрава социална тъкан. Пред развратено население, всякакви приказки за съвест, морал и отговорност… са словесни пуканки. Кого да избираш, откъде да започнеш, кой е виновен. Кого да съдиш. Разложена социална тъкан, която вони. Рязане, ампутация до кокал и следваща става, значи да осакатиш населението. Какво да чистиш, когато всички мърсят и чупят. Кого да обичаш. Заселил се швед в българско село, веднага го обрали. После пак и пак. Шведът стои слисан, пред тази смугла менталност. Прилича на набързо обръснат Йохансон, току що събуден, дезориентиран, не знае къде се намира с въпросително повдигнати вежди. Не разбира кражбата, нито езика на крадците. От селските прозорци надничат оживели лица рисувани от Едвард Мунк. Откъде се навъдиха. Как се снима това. Естетика на подивяването. От градските входове, още по-лошо, излизат надянали гротесктни гумени маски на шаржирани политици, сякаш готвят обир на банка. Не е трудно да се досетим, че такъв народ, живее и умира, без да е разбрал.
Да живееш, без да разбираш…
Има ли правителство, което е готово, сега и веднага, да извърши насилие в името на европейското ни развитие. Няма. Нужно ни е дълголетие, поне двеста години живот, да имаме време да “тумбим”, разбирай да медитираме върху грешките си и ако ни остане време, да се научим, как да ги избегнем.
Наблюдавам околността и виждам, че тук дървото на Юда закъснява да цъфне. Изглежда вършим нередни неща. Но, всеки момент ще избухне зеленият хлорофил, за да обагри с цикламено-червено околността. Известно е като (Cercis siliquastrum) или “див рожков”. Рубинените цветове, без нито едно листо ще да са някакъв неразгадаем знак, който тук още не разбираме.
Първо красотата! После самозаблудите, листната маса, изсъхналите клони, идеи, тленното и божествата. Красотата, като проглеждане в космичните дълбини.
Вместо “раб божий”, 8 милиарда ловци на красота.
И друг път съм грешал.
