След Коледа наистина ми се случи чудо. Попаднах на документален филм на руски език за България, правен за предаване, което се нарича “Ези, тура”. Заснет е с рекламна цел за привличане на руско говорещи туристи в България и е ориентиран явно към заможната част от тази публика. В края на филма се изразява благодарност към българското министерство на туризма, но едва ли то е платило луксозната разходка на двамата водещи. Обяснението по този въпрос е ключово, но за това – в края на този текст.
В какво се състои чудото ( ама наистина цяло чудо е)?
Не съм виждал друг документален филм на руски език, който показва България в изцяло позитивна и пробългарска светлина. Авторите са се изхитрили дори и пловдивския ромски квартал Столипиново да покажат в положителна светлина въпреки очевидната мизерна картинка.
Да сте гледали документален филм за България на руски език, в който да не покажат нито един руски паметник и да не отронят нито една дума за (не)благодарните за освобождението си българи? Няма такъв филм! Няма го Альоша над Пловдив, пренебрегнат е съветският му батко по височина в София, отсъства Панорамата в Плевен и дори Шипка не е вплетена в повествованието. Единственото споменаване на комунистическото минало във филма отбелязва частта от архитектурата в България от времето, когато “ май България е искала да се присъедини към нас”. Това строителство е безвкусно като у нас, възкликва водещият, докато се вози по “Цариградско шосе” в произведен от български ентусиаст по спортно каране шеметен суперавтомобил на фона на кадри от модерна София.
И все пак най-голямата добра изненада за българския зрител ( а вероятно изненадващ най-вече за помитите руски мозъци ) е свързан с толкова актуалната тема за православието и произхода на Кирилицата. Водещата категорично осведомява руската аудитория, че Кирил и Методий са българи, които са изобретили българската азбука. По време на църковна служба в Рилския манастир тя шепнешком съобщава на незнаещите зрители в Русия, че тази служба ( на неразбираемия – както отбелязва – за нея език) не е като в Русия. Защото именно в Русия е като в България, която е приела християнството век по-рано.
Двамата младежи искрено се забавляват с недоразуменията по езикова линия, които ни правят не просто различни като българи, а направо “обратни” в много случаи. Примерите, които показва и озвучава в някои случи, могат да разсмеят и българите, които разбират достатъчно руски език. Няма нужда да обяснява на руснаците защо е смешно да кажеш “Дядо мраз”. За руснаците “мразь” е нещо като “гад”, “отврат”.
Иначе сме представени малко прекалено като твърде весел народ, който яде, пие и се весели. В това отношение истинско попадение са кадрите от абитуриентски бал в България, който палавата водеща сравнява с карнавал в Бразилия и като нещо, което го няма никъде по света, според нея. Нейният колега се включва във веселбата. Удря един кючек насред Столипиново след като преодолява първоначалния страх от гледката, стигайки до извода, че всъщност ромите са много дружелюбен народ и не разбира защо в в Англия препоръчват на туристите да избягват този квартал като най-опасната туристическа дестинация в света.
В Рилския манастир български млад монах прави комплимент на чужденката за външността й. Това не остава незабелязано от авторите с репликата “тук и монасите са усмихнати”.
Главният герой във филма все пак е младежът, който плаща навсякъде с “Маstercard”. Включително оставя впечатлението, че си е купил бурканче розово масло за 1200 евро, което е малко трудно за вярване.
Тук идваме до основното обяснение на какво се дължи тази крайно необичайна доброжелателност на предаването към България, която само веднъж във филма е спомената като “най-бедната държава в Европейския съюз”, но без това да бъде онагледено ( ако не се брои Столипиново). Филмът без съмнение е спонсориран не е от руските власти, чиято пропаганда презрително се гаври с България, а от чужд ( и явно щедър ) спонсор. И още една малка “подробност”: всъщност става дума за украински телевизионен екип…
Филмът е илюстрацията на максимата, че който плаща, той поръчва музиката. А музиката в случая се е получила ако не хвалебствена за България, то изцяло положителна. Да не говорим за откровеното признаване на болезнения за руския шовинизъм факт, че българите са дали азбуката на Русия и са приели християнската цивилизация по-рано от нея.
Изводът е, че настървението, с което руската пропаганда очерня упорито България ( като “поробена” от Европа и САЩ ) зависи изцяло от онези, които плащат да бъдем хулени. Освободените от тази принуда руско говорещи младежи явно не изпитват такава “вътрешна” необходимост.
Във връзка с горното имам предложение към българската държава да излъчи този филм в Българския културен център в Москва, щом като България не желае или не може да отвърне с нещо позитивно на руската негативна пропаганда. Актуално е във връзка с излъчения ден преди Рождество Христово антибългарски руски филм в Скопие.
