Бургаски кмет начело на зърнени далавери за милиони левове

Политически чадър покривал някогашните далавери както и сегашните

Крупните далавери за милиони левове винаги са били прикривани от политически чадър.

Така е в цял свят, така е и в България. Така е и в Бургас. Историята на една такава далавера за милиони левове взети чрез измами и с политически привкус от 30-те години на миналия век ще ни припомни простата българска истина, че правителствата се сменят, но далаверите остават и винаги над тях се оказва разпънат политически чадър. Царисти, демократи, комунисти, коалиции, гербаджии всички те имат своите интереси, апетити и далавери...

Георги Александров Каназирски бил кмет на Бургас от 26 юли 1923г. до 16 май 1931г.

Той е роден на 23 април 1884 г. в Бургас в семейството на Александър Каназирски и Екатерина Каназирска.

Баща му е роден в Болград, Бесарабия и е бил знаменосец в четата на Филип Тотю и опълченец по време на Руско-турската война 1877-1878г.

Смята се, че Георги Каназирски е бил участник в македоно-одринското опълчение.

През 1922 г. е избран за общински съветник, а през 1923-1924 г. е бил председател на тричленна общинска комисия.

На проведените през 1925 г. избори е избран за кмет на Бургас до 16 май 1931 г.

На 29 май1927 г. се провеждат Парламентарни избори за ХХІІ ОНС спечелени от Демократическия сговор, който сформира Андрей Ляпчев изпълнявайки длъжностите на министър-председатели и министър на вътрешните работи. По време на това правителство кметува и Георги Каназирски.

Като кмет на Бургас Георги Каназирски гарантира бизнес-кредит на приходящия гръцки мошеник Панайот Антопени за 15,4 млн. лева. Гъркът завърта бизнеса, прибира си парите и изчезва. Кредитът плаща общината дори и по времето на следващите кметове Стефан Бояджиев и Иван Джелепов, при чието управление той е депутат. По онова време Каназирски регистрира фирма в Бургас, в която той е председател и постоянен член. Втора в йерархията е жена му Мери. Трети член на дружеството е синът му Александър Каназирски, четвърти - служителят му Рикардо Людовик, и последен - кумецът му Стоян Ганчев. В регистрите като предмет на дейност на фирмата е записано "търговия с разни стоки за собствена сметка." За тази цел Каназирски си купува и няколко кораба. Министър-председателят генерал Пенчо Златев го търси за съвет през 1935 г., тъй като правителството има намерение да купува кораби. Каназирски му дал съвет: "Няма смисъл да се купуват

[caption id="attachment_6104" align="alignleft" width="300" caption="Цар Борис III и Георги Кьосеиванов"][/caption]

нови параходи, за тях няма работа." Та как иначе, осъществи ли се покупката неговият бизнес ще западне.

През 1929 г. светът влиза в период на тежка икономическа криза, който продължава до 1933 г. Тя създава сериозни проблеми пред правителството на А. Ляпчев. Най-засегнато е селското стопанство – цените на земеделските произведения спадат, а мерките на кабинета са безрезултатни и престижът му е силно накърнен. Става ясно, че Демократическият сговор е изчерпал потенциала си.

Парламентарни избори за ХХІІІ ОНС са спечелени от Народния блок, но Георги Каназирски е депутат в това 23-то Общо народно събрание и то от Демократическия сговор. Депутат е от май 1931г. до преврата през май 1934 г.

След разпущането на 23-то ОНС е назначен на поста директор на Дирекцията за закупуване  и износ на зърнени храни. От януари 1936 г. бившия бургаски кмет и депутат Георги Каназирски е начело на Експортния институт, а от 1938 г. е негов директор.

Голямата зърнена далавера се случва през зимата на 1936 -1937 г. Нейният мозък е Георги Каназирев, а за подробностите около нея ще цитирам една статия публикувана през 2003 г. във в.Сега с автор Григор Николов.

„Тъжната българска традиция е големите афери, разтърсващи икономиката на страната ни,

да имат политически покровители. Първите от тях са свързани с търговията със зърнени храни. Едната е на французина Деклозиер от 1915 г. Другата тресе България през зимата на 1936-37 година. В нейната основа са четирима души - шефът на тогавашната дирекция "Хранизнос" Георги Каназирски, неговият заместник Борис Хаджистойков и брат му Петър, който е русенски търговец и с подставени хора "държи" речното пристанище. Тримата крадат под одобрителния поглед на правителството на Георги Кьосеиванов, а част от парите прибира неговият министър на търговията, промишлеността и труда Димитър Вълев. По това време държавата има изключителен монопол върху търговията със зърнени храни, а от цената на килограм жито се определят и надниците в промишлеността и търговията.  Загубите се оценяват годишно на близо 80 милиона тогавашни лева.

Срещу "бандата на четиримата" се изправя чиновникът в дирекция "Хранизнос" Иван Рачев, който, както в съвременен американски екшън, е в ролята на добрия и честния, и разплита всичките им далавери. Историята макар и да е отпреди 76 години си е напълно съвременна, а механизмът за източване на държавни фирми се използва и днес. Разбира се, няма начин в далаверата да не са намесени митничари и чужди банки.

Георги Каназирски бил депутат, но направил реферат пред доскорошния министър-председател Андрей Ляпчев, че държавната агенция "Хранизнос"

[caption id="attachment_6105" align="alignright" width="300" caption="Румен Христов"][/caption]

не работи рентабилно и лично той обосновава, че от нея годишно в бюджета може да се вкарват около 100 милиона лева. Освен това, ако се използва неговата схема, ще се пресекат контрабандните канали, по които българското зърно напуска страната. Макар и минал в опозиция, Андрей Ляпчев има доста приятели на власт и с тяхна помощ го назначава за директор на "Хранизнос". Каназирски взема за свой помощник Борис Хаджистойков, който е уволнен през 1931 г. от същата дирекция. За близо тригодишното им управление държавата губи стотици милиони, които отиват в техните джобове и тези на политическите им покровители. На всичко отгоре вместо да спре, контрабандата се увеличава - чрез касиера на Софийската митница, плащат на митничари от Русе и Бургас и безпрепятствено изнасят с кораби зърно от страната. За да е всичко по убедително в документите, те вписват, че зърното "стои на склад в шлепове". Когато уреждат товарителниците, то веднага напуска страната и поема към борсата в Браила.

Механизмът на присвояването е доста елементарен. Всеки от 48-те агенти на дирекцията имал храномер и везни, с които на място определял качеството на зърното, което се изкупува. Когато то попада в складовете на дирекцията, се оказва, че е значително по-добро, но е платено по ниски цени. Като допълнение производителите се "удрят" и в кантара. В това едва ли има нещо чудно - в дирекция "Хранизнос" като инспектори работели 15 души, които имали висящи дела за присвояване и кражби.

Най-парадоксалното е, че неин служител бил и легендарният български касоразбивач Теодосиев. Уволняват го след като ограбва добре охраняваната

[caption id="attachment_6106" align="alignleft" width="300" caption="Андрей Ляпчев"][/caption]

каса на Занаятчийската банка.

Зърното било продавано на загуба в чужбина - разликата покривала държавната хазна. Каназирски и Хаджистойков са избрани и в ръководството на Българското земеделско дружество, като тук си разменят местата - председател е Борис Хаджистойков, а негов заместник - Каназирски. Дружеството единствено е оторизирано да продава в чужбина зърното на Хранизнос. На практика излиза че Каназирски и Хаджистойков търгуват за сметка на държавата... със себе си. Те обаче не забравили и Земеделското дружество и отклонили към неговата каса около 300 000 лева.

За целта министърът си регистрира фирма "Досев и сие". Излишъците пък си поделят доверени хора на Каназирски и Хаджистойков. От това се облажава Сасон Пинхас, подагент на Българското земеделско дружество, който за продадени 9000 тона жито получил извън законната комисионна 540 000 лева и 1 800 000 за разлика в качеството, Иван Панов пък прибира в собствения си джоб 770 000 лв. Пак от тези разлики Васил Екимов получава 100 000. После парите се преразпределят между търговците, шефа и заместникът му в "Хранизнос", както и между политически партии. Та коя ли далавера финансова в България е станала без да има замесени политици - оттогава, та до днес? За тази работа в аферата със зърното се грижи Борис Хаджистойков. Той дава 400 000 лв., за да финансира различни предизборни кампании, като залага винаги на губещия - през 1931 г. дава пари на Андрей Ляпчев, на следващи избори се пише авторитарист и обновист, и подкрепя т.нар. Петорка - разнородно политическо движение, а на трети избори финансира обречената кампания на Александър Цанков.

Във Видинско на производителите плащали далеч по-ниски цени от определените от правителството. За да спре своеволията на държавните чиновници, шефът на местния гарнизон поставил войнишки постове пред изкупвателните пунктове, намесила се и полицията, а прокурорът определил изкупуването на зърното като "хайдутлук". В Пловдив през 1935 година е заведено следствено дело N 494 срещу инспекторите от "Хранизнос", но с височайши политически протекции то било прекратено с формулировката "липса на доказателства". Инспекторите из провинцията шантажирали производителите, че цената на житото ще падне, и ако те искат добри пари, трябва да продават сега. Така средно за килограм производителите са ощетени с около 30 стотинки, при изкупна цена 3.20 лв. Мелничарят Стоян Младенов спечелва дело срещу инспекцията „Хранизнос“ във Върховния административен съд. Присъдата влиза в сила и той си чака парите. Хаджистойков го привиква на лична среща и му заявява: "300 закона ще заобиколя, но ти пари няма да видиш."

После Младенов коментирал думите му така: "Ще ни докарат до положение да вземем пушките и да хванем Балкана." В Златарица и Алдомировци инспекторите искали по 2000 лв. подкуп, за да изкупуват зърното.

Каназирски и Хаджистойков, освен за тлъстите си банкови сметки, се грижели и за охолния си живот. В дома на главния счетоводител на "Хранизнос" Пипилев традиционно си устройвали гуляи с кафански певачки и леки жени. Похапвали си чига и есетра, чер хайвер, печени прасенца и обръщали дамаджани с вино. Борис Хаджистойков дотолкова се встрастил, че когато нямало гуляи в дома на Пипилев хуквал по софийските кабарета и няколко пъти бил бит от разярени съпрузи и кавалери на дамите, които ухажвал. При това славата му тръгнала из София, защото получавал 9000 лв. заплата, а на вечер пръскал с широка ръка около 4-5 000. Нещата си вървели добре, докато Каназирски и Хаджистойков решават, че министърът Вълев вече не им е необходим и започват да разправят, че е "станал невъзможен между колегите си министри", "цялата негова дейност се обуславяла от личните и тези на търговската му фирма интереси", че "ходел в странство не за да оправя държавните дела, а заради личните си интереси - да си урежда комисионни и да си наглежда авоарите в чуждите банки". Министърът може и да е бил подкупен, но тогава взема мерки

На преден план излиза чиновникът в "Хранизнос" Иван Рачев, който описва до Министерския съвет какви са ги вършили неговите началници. Негов съюзник се явява Александър Пулев, председател на мелничарския съюз и член на индустриалния съвет при министерството. Двамата възмутени пишат писма до всеки от министрите поотделно, без Димитър Вълев, и призовават за свидетел генерал Пенчо Златев, министър-председател между 22 януари и 21 април 1935 година.

Историята се размирисва. Министър Вълев влиза в открит конфликт с Каназирски и Хаджистойков. От Бургас пък Коста Качев, подуправител на търговската индустриална камара и стокова борса, разкрива що за птица в родния си град бил Георги Каназирски.

тази на Деклозиер през 1915 г., който изкупува на безценица българското зърно и го изнася в чужбина. През 1919 г. България и Франция сключват съдебна спогодба България да събере парите от своите длъжници, да ги предаде на Деклозиер, а Франция да съди своя поданик за имуществени вреди.

Оказва се, че вуйчото (б. ред.) на Георги Каназирски, Николай (Николаки-б.ред.)Александров, попада под ударите на тази спогодба и държавата търси от него 600 000 франка, равни на 11,5 млн. лева. Той обаче надушва нещата преди съдебния иск и прехвърля всичките си имоти на своя племенник. Срещу Александров не е заведено дело, защото бил... беден и безимотен. Когато след няколко години бурята преминава, племенникът продава обратно имотите на своя чичо. През времето между двете операции Каназирски се представя за изключително състоятелен и богат, и е избран за почетен консул на Белгия у нас. Указът подписва лично крал Алберт I.

Възходът на Георги Каназирски и Борис Хаджистойков има своя предизвестен край. Скандалът през ноември-декември 1936 година обхваща политическите кръгове и опозицията у нас. Министър Димитър Вълев, в опита си да се оневини, дава изявления пред всички ежедневници у нас, като подробно описва механизма, по който Каназирски и Хаджистойков са обирали държавата, отричайки собствената си вина. Каназирски подава оставка на 14 януари 1937 г. Срещу двамата е заведено съдебно дело. Министър Димитър Вълев е освободен от поста си, но става председател на Българската търговска камара. Обвинителят Коста Качев коментира престъплението така: "Такава е и нашата българска действителност, на която и Каназирски може да изостави държавните два големи интереса и да се отдаде на своите. Това е негово "свещено" право."

Дали тази история звучи съвременно?! Май нищо старо не е забравено и събитията през 1995-1997 г. се повториха...

Ето какво пише за тези далавери в.“Пари“ в своя статия от март 1997 г.:

„Министерството на земеделието и хранителната промишленост, господин Румен Христов се прочу като човек, който не си губи времето. След като за начало ошашави българите с прогнозната си цена за хляба - 2000 лв. през март, която за общо облекчение не се сбъдна, сега господин министърът продължава адмистративно-трудовите си подвизи. Неговият работен ден преминава в издаване на заповеди за уволнение на държавни директори /при това с меко казано странни причини - например давал изявления пред Дарик радио/, среща с трудови колективи, протестиращи срещу уволненията и писане на нови заповеди за възстановяване на вече уволнените директори. Това обяснява защо господин министърът няма време нито да чете вестници, нито да се запознава със закони, решения и прочие нормативни актове, които, между другото, е призван да изпълнява. Само за сведение искаме да припомним на висшия държавен чиновник за приетото от Народното събрание на 11 октомври 1996 г. Решение относно осигуряване на необходимите икономически условия за ускоряване хода на есенната кампания в земеделието. Там изрично се казва следното:4. Предлага на Министерски съвет да осигури сключването на сделка за износ на 150 000 тона пшеница от реколта 1996/1997 г. при условие предварително заплащане на цялата договорена цена. Получените средства да се предоставят авансово на земеделските производители по 5000 лв./тон, като част от изкупната цена за договорената с ДФ Земеделие пшеница от реколта 1996/1997 г. /ДВ, бр.88, 1996 г./Което означава, че в момента г-н министърът е в нарушение на решение на Народното събрание, защото простата сметка показва дадено разрешение за 100 000 тона полска пшеница, 134 000 тона по конкурса на МЗХП и 35 000 тона срещу внос на трактори. Или общо 269 000 тона при решение на НС за износ на 150 000 тона.Нека сега направим другата сметка - колко е необходимото на страната жито до нова реколта. Според потвърдени данни до момента са осигурени 100 000 т полско жито, 130 000 тона аржентинско жито, 100 000 тона по конкурса на МЗХП. Правят се постъпки за използване на американската програма Джи Ес Ем-102, по която можем да получим около 140 000 тона. От страна на Русия е изразена готовност за доставка на още 100 000 тона. Или общо това прави 570 000 тона хлебно зърно. Според декларациите на отговорни служители от МЗХП недостигът до нова реколта е 450 000 тона.Така си идваме на думата - конкурса на МЗХП. Знайно е, че всеки държавен чиновник умира да прави конкурси. По-интересното е друго - кои са фирмите победителки. И двете са активни участници в търговията със зърно, и двете имат пръст в износа на българското жито през 1995 г. по време на правителството на Виденов. Известно е какво стана след злополучния износ - заявени 500 000 тона, изнесени 1 млн. 200 хил. тона според някои оценки. Според други - много повече. Точни данни липсват. Сега същите фирми печелят конкурс за внос на зърно - ще ни спасяват значи от хлебната криза, предизвикана с тяхно съдействие. Тогава беше правителството на левицата, сега е служебното правителство. Победителите обаче са едни и същи. Споменават се коефиценти, условия на конкурса, победители и победени. Цифри обаче липсват, прозрачност - също. За колко ще се купи сега от държавата внесеното жито, за колко ще се продаде отново на тези фирми есента, за да го изнесат, не е известно на широката публика. Виденов направи зърнените проблеми свръхсекретни, изглежда това допада и днес на управляващите, щом следват примера му. Затова ние пък можем да си направим сметката, както си мислим. Например сега зърното от Аржентина идва по 165 USD/тон, резонно е тази цена да се даде и на другите вносители. В цитираното вече Решение на НС обаче се фиксира изкупната цена на реколта'97 - 80% от действащата световна цена. Понятие разтегливо, в момента тя варира от 132 до 248 USD/тон. Ако се приеме долната граница, изкупната цена ще е 105 USD/тон. Печалбата можете сами да си я сметнете. Или както е казано - където се е печелило, там пак ще се печели.“

През 2011 г. Румен Христов е кандидат-президентът на СДС и ОДС...

Христов е доктор по икономика. Зам.-министър по икономическите въпроси в кабинета на Филип Димитров, зам.-министър на земеделието, както и министър на земеделието в кабинета на Ренета Инджова, бивш съветник в администрацията на президента Жельо Желев, по-късно при Петър Стоянов.

Дали е имало и по това време описано във в.“Пари“ политически чадър над далаверите? !

Май патента на бургаският кмет Георги Каназирски от онова време е добил широко разпространение...  А уж живеем в ХХІ век...

Да очакваме ли някое ново изобретение от Бургас? !!

Христо Тодоров

Редакцията на „Под лупа“ се извинява за евентуални пропуски и грешки. Засегнатите имат право на отговор.