Батюшката, бате Серго, батето Славков и бате им Бойко – ум царува, ум робува, ум батки пасе
Иво Инджев
Чета анализи и коментари за текущите местни избори в малкото на брой, но качествени онлайн медии. В един от тях, без да е някакво откритие, срещам вярна констатация за Демократична България, която ще има 12 съветници и ще бъде трета по големина политическа сила в столичния парламент. “Те досега ясно са се заявили като опозиция на ГЕРБ и кмета Йорданка Фандъкова”, се казва в коментара.
Така е. Ясно са заявили, че са срещу Фандъкова, т.е. срещу нейния началник, обсебил самата идея за дясното като своя бащиния. Но ако това е толкова ясно и следваме тази логическа конструкция, следва и продължение на това разсъждение: защо тогава от Демократична българия не помогнат усмихнатото лице на 14 годишния еднопартиен монопол в София да бъде отстранено и да бъде разклатено непоклатимото статукво на Борисовата власт в национален мащаб? Без това да се случи клетата т.н. градска десница ще загуби също и спомена дори кога е била за последно на власт. Логиката сама поставя този въпрос.
Метафората на Борисов за Манолова като кукувица на БСП е легитимна с оглед на нейното минало и на настоящата подкрепа на БСП за нея. Но е също така подходяща за консумация като за онези, които кльопат фалшивата новина за неговия антикомунизъм като алтернатива на кукувиците, които са го отгледали и пуснали да снася яйцата си в дясното политическо пространство докато то пукне от политическа анемия покрай неговото съответно затлъстяване на властовата трапеза.
Знам, че в момента това е въпросът на въпросите и че Манолова се домогва до подкрепата на демократичната общност като лисицата, която кара гарвана да пее, за да изпусне сиренцето. Само че дали пък ситуацията не е от онези, които не са за изпускане, ако демократичната общност иска изобщо да се освободи от хватката на вълка в собствената кошара, макар да го замени в нея с червенеещата лисица?
Кое от двете политичeски животни е по-малката злина? Уточнявам, че изразът беше лансиран особено настоятелно от Борисовия ласкател Андрей Райчев ( същият, който се възхищаваше на Сакскобургготски за разбиването на “двуполюсния модел”, т.е. на разбиването на дясното с мадридския таран ) и постоянно присъствие, вкл. и днес, в коментаторските студиа на телевизиите.
Безброй пъти Борисов е предлагал на демократичната общност мотиката със сделан в СССР надпис “антикомунизъм”, с която да окопае властовата му градинка, след което се оказва отново и отново, че демократите я настъпват за пореден път. В този смисъл те си остават сини. Не точно със “синини от бича” , но със сини цицини от редовното настъпване на тази мотика. Май нещо подобно се случва и в момента.
Издънката на кобургите се издъни у нас със самопризнанието, че е готов да (у)служи на съвременните руски наследници на СССР чрез изповядването на отдавна загубилия давност ( ако изобщо е бил някога легитимен ) принцип България никога да не застава срещу Русия. Сега гледаме интерпретацията “никога срещу Борисов” защото той ни пазел от завръщането на комунистите.
Бойко Борисов е възпитаник на неговото величество Тодор Живков и на доведения му от БСП , уж синеещ Симеон ( в наивните представи на избирателите от края на 90-те години той беше нещо като добрия цар със синята кръв ). А се оказа просто един Синеон, включен в битката за детронирането на сините. Който продължава да не вярва, да пита онези свидетели на една сбирка с Андрей Луканов, на която той прогнозира, че ако положението станело неудържимо ( по неговите мерки), ще трябва да бъде доведен Симеон от Мадрид.
Сега възпитаникът на н.в. цар Тодор от Правец заявява на демократичната общност отново, че тя няма избор, освен пак да обича своя екзекутор, предрешен в прозрачната мантия на гол цар на номерата по спасяване на дясното от лявото. Много е вероятно пак да успее в това начинание. “ И така, до края на света”, като се пее в онази песен от безкрайно любимия на болните от носталгия по минали глупости телевизионен сериал, превърнал един бате Серго в “народен любимец” до степен, че и днес фрактурата на тазобедрената му кост е водеща новина за водещите телевизии у нас.
“Народът” ( каквото и да означава това обобщение в случая ), си харесва батетата – от батюшката на Изток, бате им Серго, през батето Славков, до бате Бойко. Общото между повечето от тях е легитимирането им през телевизора – същият, който самодоволно празнува своята 60 годишнина сякаш няма отношение към батевизацията на нацията. Нищо че от думата бате вече е изковано и подигравателното понятие “батки”, синоним на мутри.
Но да се върна на темата за невъзможния избор между сливащите се образи на двете русалки, които сега се опитват да примамят аргонавтите от пробития, но безценен за тях в момента кораб на демократите в София. Съгласен съм, че демократите стоят зад принципи и трябва да ги отстояват. Дал съм доказателства лично. Да напомня и личния си опит в контекста на обществения интерес…
На 8 октомври 2006 г. зададох от телевизионния екран фатален ( за собствената ми кариера като журналист от “важна медия” ) конкретен въпрос за корумпираността на действащия президент Георги Първанов. Това се случи насред същата блатиста балотажна ситуация между двата тура на президентските избори: трябваше да се избира между чумата Сидеров и холерата Първанов. Да не би да съм искал чумата да спечели? Не, просто изповядвах веруюто, че трябва на всяка цена да се защитава принципа да се задават въпроси без оглед на политическата целесъобразност и на опасността чумата да победи холерата.
Гаврило Принцип, колкото и приликата с него и днешния казус да е само на семантично ниво, също е вярвал, че защитава принципи , когато е дал първия изстрел в Първата световна война в Сараево, натискайки спусъка срещу австрийския престолонаследник Франц Фердинанд. За едни той си остава герой, а за други е терорист. Въпрос на гледна точка – както и с принципите ни днес.
Да, холерата Първанов тогава си мислеше, че ме е победил, като ме отстранл. Но отстрани не мога да гледам и днес. Може би съм холерик. С риск да бъда заподозрян в предателство към принципите, рискувам да посоча противоречието в принципната позиция да не се подкрепя Сталин от западните демокрации срещу неговия тоталитарен събрат Хитлер.
Питам се, противно на принципа да не се робува на хипотези със задна дата, какво ли щеше да се случи, ако руският инструмент срещу крехката българска демокрация Сидеров се беше възкачил на президентския престол. Дали нямаше да настъпи по-бързо национално изтрезняване вместо още цял мандат да продължи опиянението в рамките на управлението на неговия съмишленик по русофилщина , който и до днес ни натяква, че ни е вкарал в ЕС?
Нека не се заблуждаваме, че хората гласуват на местни избори в големия град за личности главно заради личните й качества. Както никога досега от близо 30 години тази неистина беше подложена на проверка и се доказа, че е мит. Ако беше истина, всички софиянци масово трябваше да подкрепят арх. Борислав Игнатов, единственият ( вероятно и в национален мащаб ) кандидат за кмет с неоспорима квалификация на специалист по градоустройство. При това e доказан практик в градоустройството точно в онзи Запад, избран като един по-добър свят за живеене, учене и туризъм от милиони българи.
Партийното (не)гласуване надделява категорично в столицата. Колкото и влиятелна да е т.н. градска десница, по-силна от нея е “селската” ( по аналогия с преврата от 9 юни 1923 г., когато комунистите отказват да подкрепят застрашените управляващи зeмеделци под предлог, че това е борба между селската и градската буржоазия).
Какво ще решат личностите, сборът от които формира демократичната общност с нейните партийни пристрастия, си е тяхно решение. Имат обаче право на информиран избор да избират или не.
Сайтовете, споменати в началото, питат напоследък читателите дали тяхната статия им е помогнала. Нямам дързостта да задам подобен въпрос. Но се надявам да съм допринесъл малко за тяхната информираност макар да не давам никому съвети как точно да (не) гласува.
